Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Ти ми каза и друго — да постъпя както искам — извика и Джереми.

Аборигенът изгледа момчето, но сякаш се ядосваше най-вече на себе си.

— Да, май че го казах — призна си той и преди да тръгне повика с пръст Джереми. — Хайде тогава. Можеш да дойдеш с мене.

— Искаш ли ме да дойда с тебе? — попита Джереми.

Джарбо се обърна, тесните му очи блеснаха. После ядът му премина и той кимна примирено.

— Да, не бива, но го искам. Затова тръгвай и си нахлупи шапката, та да се покрият очите ти на бъниъп.

Момчето нахлузи шапката си, изправи се и пристъпи напред. Тръгнаха по пътеката мълчаливо. По лицето на Джарбо бе изписано мрачно примирение с положението. Но след няколко минути погледна към Джереми, който му се усмихна. Усмихна се и Джарбо.

— Къде отиваме? — попита момчето.

— Към Батхърст. Не обичам градовете, но ако ще бъдеш скитник, имаш нужда от скитническа торба. Трябват ти други дрехи, ботуши и друга шапка, защото твоя костюм и тия обуща не ги бива за ходене по пътеките.

— Как ще ги доставим?

— Батхърст е голям град, там живеят и богати хора. Когато перат, простират навън одеяла и дрехи, а като си лъснат ботушите, ги оставят на задните стълби. Наоколо се намират канчета, алуминиеви чинии и такива неща. Няма да е трудно да намерим един дял за тебе.

— Но честен дял — добави Джереми. — Ако вземем повече, ще е кражба, нали?

— Да, така е — съгласи се Джарбо. — Не искаме да крадем нищо от никого.

— Здрасти — провикна се момчето от другия край на зеленчуковата градина в отговор на поздрава на Джереми. — Не съм те виждал досега. Не живееш наблизо, нали?

— Да живея наблизо ли? — засмя се Джереми. — Не, живея навсякъде и никъде. Аз съм скитник.

Луничавото, около дванайсетгодишно фермерско момче го погледна с любопитство и недоверие. Пресече разораното поле и отиде до оградата край пътя, а видът на Джереми бързо стопи съмнението му. Видя, че носи твърде голяма за главата му пастирска шапка и тежки ботуши, брезентово горнище и смачкани, възшироки дочени панталони, върху рамото му бяха преметнати навито на руло одеяло и въжените презрамки на брезентова торба.

— Май че наистина си скитник — призна момчето със завист. — Да можех и аз щях да скитам където си искам, вместо да работя във фермата и да изпълнявам всички нареждания на баща си. Името ми е Фреди Каргил.

Джереми остана доволен от отношението на момчето, но не обичаше да събужда завист у другите.

— И скитниците трябва да вършат много работа — отвърна му той. — Лъжеш се, ако мислиш, че само обикалят по пътищата. — Посочи му Джарбо, който седеше от другата страна на пътя под сянката на едно дърво в горещия следобед. — Това е моят другар, Джарбо Чарли, а пък аз се казвам Джереми.

Фреди кимна дружелюбно на Джарбо и пак се обърна към Джереми.

— Повечето скитници обикалят много по на запад от тези места, а тук главният път води на изток. Какво правите насам ти и твоят другар?

— Ние не обичаме много главните пътища — обясни Джереми. — И скоро ще се отправим на запад. — А като погледна към зеленчуковата градина, където Фреди бе пълнил чували с картофи, добави: — Не бихме се отказали от малко картофи.

— Ами вземете си колкото искате — предложи му щедро Фреди. — В съседната леха има лук, можете да си вземете и от него.

Джереми остави одеялото и торбата си, погледна към фермерската къща и се прекачи през оградата.

— Баща ти няма ли да се сърди?

— Не се тревожи. Баща ми и всички останали от семейството отидоха до съседната ферма на Фелпс.

Джереми кимна и прекоси градината с Фреди. Тя бе преорана, за да се извадят картофите, струпани на купчини в крайните лехи. Откъм пътя картофите вече бяха събрани в ютени чували, разхвърляни из браздите. С два чифта дебели чорапи големите ботуши, които Джереми носеше, бяха станали удобни за ходене по пътищата, но в преораната градина се изхлузваха от краката му. Крачеше тежко по рохкавата пръст и разговаряше с Фреди.

Синът на фермера го попита през кои места се е скитал, но Джереми му отговори уклончиво. Нямаше желание да се хвали, но и не му се искаше да си признае, че бе вървял по пътищата само четири дни, откакто заедно с Джарбо бяха напуснали Батхърст. После Фреди подхвана разговор, който продължаваше да е много болезнен за Джереми.

— Майка ти и баща ти пуснаха ли те да се скиташ, където искаш? — попита той. — Или си избягал от къщи?

Въпросите припомниха на Джереми какво се бе случило и събудиха острата му болка. Мъката му винаги оживяваше в спокойните минути, когато можеше да размишлява, но обикновено бе потисната от това, което трябваше да върши, а сменящият се пейзаж ангажираше вниманието му. Сега се отърси от тъгата, като отговори: