Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Отправиха се през града към Нипиан Ин. Калните улици бяха почти пусти в дъждовния ден. Александра влезе в странноприемницата, за да потърси собственика, а Джереми тръгна към конюшните. Той превързваше багажа зад седлата, когато Александра доведе собственика.

Той поздрави Джереми с професионална любезност и посочи преградките в края на обора.

— Пазя тези коне за клиентите си, господин Керик — усмихна се той. — Вземете, които желаете, всичките са добри, яки животни.

— Вижда се, че е така — отвърна Джереми. — Ще се постарая да ви доведа същите коне на връщане.

— Не се безпокойте за това. Без сър Мортън нямаше да имам тази странноприемница, а два коня са твърде малка отплата за помощта, която той ми оказа.

Когато собственикът излезе, Джереми понесе дамското седло към един от по-старите коне, но Александра посочи млад, буен скопец.

— Ще взема този, Джереми. Ще се убедиш, че съм опитна ездачка.

С известно притеснение Джереми привърза дамското седло към младия кон и оседла друг подобен за себе си. Като извеждаха конете, разбра, че баба му има основание за самоувереност. Конете се дърпаха и не искаха да излязат под дъжда, но Александра се справи със своя кон не по-зле от Джереми.

Вече пред конюшните, под дъжда и вятъра, Александра захвърли бастуна си.

— Сега не мога да си позволя лукса да бъда стара и слаба — заяви тя решително. — Помогни ми да стъпя на стремето, Джереми.

Той й помогна да се качи на коня, скочи върху своето седло и поеха по улицата, която се превърна в шосе, когато напуснаха града. Пред тях се виждаше главният път и гората, където Джереми се бе срещнал някога с Джарбо Чарли. Като сви по шосето към Батхърст, Джереми се обърна да погледне баба си. Забеляза, че кой знае защо, тя гледаше замислено към гората.

Пресякоха равнината Иму и навлязоха в предпланините, като се движеха в бърз галоп, но избягваха най-големите локви. Джереми се обръщаше назад от време на време и забеляза, че баба му ни най-малко не изостава. Яздеше на няколко метра зад него по избраната от него ивица на широкия път, а поройният дъжд се стичаше от периферията на шапката и кожуха й.

Часовете минаваха, пътят се виеше през планината, а дъждът и вятърът не преставаха, противно на очаквания на Джереми, че времето тук ще е по-добро. По високите проходи през билото вятърът виеше още по-силно и носеше ту в една, ту в друга посока дъжд, примесен със сняг и суграшица. Джереми все повече се убеждаваше, че Александра е по-силна и издръжлива, отколкото бе предполагал. Единственият път, когато я попита дали иска да починат, тя решително отказа и му даде знак да продължава.

Пред Батхърст и Джереми бе почнал да чувства умора, а конете бяха изтощени. В западните покрайнини на града, където се намираше Белуедър Ин, Бъги ги очакваше пред оборските врати.

— Летели сте като вятър — посрещна ги той весело. — Не ви очаквах да пристигнете поне още няколко часа.

— Да, движим се с добро темпо досега — съгласи се Джереми и помогна на Александра да слезе от седлото. — Тук ли е собственикът на странноприемницата?

— Не, къщата му е край реката и отиде да премести семейството си на по-високо място, защото се бои от наводнение — отвърна Бъги. — Но нареди да вземете всичко, което ви е нужно. — Обърна се към ратая в конюшнята: — Иди да донесеш чай и нещо за ядене от кухнята. Кажи на готвача за кого е и побързай!

Момчето хукна, а Александра изкуцука до бала сено и седна върху нея. Джереми я оглеждаше с безпокойство, докато разседлаваха конете и ги прибираха в конюшнята. Беше много изморена и бледа. Бъги изнесе хранителните им запаси и самара, а Джереми избра три млади здрави коня.

Конете бяха оседлани, когато ратаят донесе в поднос чинии със задушено овче месо, хляб и канчета чай. Докато се хранеха, Джереми забеляза доволен, че храната и топлият чай възвръщаха донякъде енергията на Александра. Попита Бъги дали е чул от пътници какво е състоянието на пътя след започването на дъжда.

Бъги отвърна, че от западна посока са дошли само няколко души и то от близката околност.

— Група от пет-шест мъже с товарни коне минаха на разсъмване тази сутрин — добави той. — Но те идваха от изток.

— От Батхърст ли бяха?

— Не, конете им бяха много изморени, навярно идваха поне от Пенрит. Трябва да са пътували през нощта и много бързаха.

Джереми продължи да говори с Бъги за времето и дали може да се очаква дъждът да спре. Но в ума му се бе породило съмнение около тези нощни пътници, които не са спрели в странноприемницата дори да се подкрепят. Не бе изключено да са били хора, изпратени от Крийви, които можеха да ги причакат в засада по пътя.