Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Към обед дъждът най-после спря, макар че небето остана покрито с гъсти облаци. В края на деня конете нямаха сили да препускат. Бяха изтощени от дългия кален път и Джереми знаеше, че ще им е нужна повече от една нощ, за да си отпочинат. За разлика от тях, Александра сякаш намираше у себе си нови резерви на сила, изглеждаше по-бодра и седеше по-изправена на седлото си.

На свечеряване се отбиха във фермата на Мейнард и Сара Полър, които приветстваха Александра също тъй радостно възбудени, както и семейство Финч. В разговора по време на вечерята Джереми спомена, че конете им са уморени, и Мейнард с готовност се съгласи да им даде други. След това добави, че конете на Джереми ще имат време да си починат, тъй като движението по пътя на запад било преустановено от наводнение.

— Придошъл е притокът на Гундару — обясни той — западно от село Гундару. Един скитник казал на моите пастири, че никой не бил пресякъл потока от няколко дни, и така щяло да бъде още дни наред.

— Познавам това място добре — загрижено каза Александра. — Поройните дъждове в долината се оттичат в потока Гундару и могат да го превърнат в плавателна река.

Мейнард я увери, че потокът не само е излязъл от бреговете си, но е наводнил и цялата долина. Причината за известно задоволство, прозвучало в гласа му, се разкри, когато той предложи на Джереми и Александра да останат във фермата им, докато водата спадне. Те отказаха, но обещаха да се върнат, ако е невъзможно да пресекат придошлия поток.

Сутринта, докато се сбогуваха, Мейнард им припомни даденото обещание. Джереми и Александра тръгнаха в бърз галоп, възседнали новите коне и загрижени за наводнението. Денят бе мрачен и облачен. След няколко часа се показа Гундару. Кацнало на един хълм, малкото селище с течение на годините се бе превърнало в сборен пункт за пътуващите стригачи на овце и за каруцарите, които пренасяха бали с вълна до Сидни.

Населението на Гундару от двайсетина възрастни и десетина деца временно се бе утроило. Край пътя бе спряла дълга редица от каруци. Каруцари, скитници и ездачи се бяха установили на лагер. Джереми и Александра минаха в бавен тръст край каруците, хората и скупчените къщи. Спряха на върха на хълма и огледаха долината отвъд него. Около три километра на ширина тя бе почти изцяло залята. Пътят бе изчезнал под калната вода, над която само тук-там стърчаха дървета и храсти.

Александра въздъхна и поклати тревожно глава.

— Наводнението е спряло всички, нали, Джереми? — прошепна тя. — Дори и скитниците, защото няма откъде да заобиколят. Долината се простира на много километри на север и на юг и положително цялата е наводнена. Какво можем да направим?

— Можем да се опитаме да намерим начин да се прехвърлим от другата страна — усмихна се Джереми. — Но няма да го намерим, ако стоим тук, бабо.

Александра кимна усмихната и подкараха конете надолу по склона към водата. На стотина метра от края й Джереми сви на север през храсталак и дървета.

На един дълъг завой на прелелия поток Гундару и околността му изчезнаха зад тях. Мина час, после още един, а те продължаваха да яздят край потока. Джереми оглеждаше дърветата, които стърчаха над водата, и по клоните, които плаваха край тях, преценяваше скоростта на течението. Имаше места, където би се опитал да пресече водата, ако бе сам, но търсеше по-безопасен брод заради баба си.

Най-после, след пладне, той дръпна юздите.

— Мисля, че тук можем да пресечем, бабо. Но ще бъде доста рисковано.

Тя погледна водата и се съгласи.

— Тук поройната вода изглежда малко по-бавна, но не виждам друга разлика. Какво не забелязвам аз, Джереми?

— Има белокори хартиени дървета, които не са много далеч едно от друго. Джарбо Чарли ми казваше, че техните корени са плитки и лесно се изскубват от земята при наводнение. Тази долина е наводнявана много пъти, затова където хартиените дървета не са изкоренени, значи растат на по-високи места.

— Ти си истински син на Пустошта — засмя се Александра. — Виждала съм много хартиени дървета, изкоренени при наводнение, и други, останали на мястото си, никога обаче не съм стигала до някакъв извод.

— Но това не изключва опасността, бабо. В най-добрия случай ще измръзнем и ще се измокрим. В най-лошия — ще се удавим заедно с конете.

— Ти си нашият шеф, Джереми. Аз съм склонна да пресечем тук, но ти ще решиш.

Джереми проучваше зигзагообразната пътека, която бе набелязал между хартиените дървета, и поставяше върху едното блюдо на везните риска, който поема, а върху другото — любовта на баба му към Тибубъра.