Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Като я гледаше, докато продължиха да разговарят, Джереми осъзна, че е някак променена. Сега не изглеждаше стара, а бе сякаш без възраст. Зад бръчките по лицето й прозираше красивата, очарователната жена от предишни години и една несломима воля. Без съмнение дядо му е бил изключителен щастливец.

Дрехите им взеха да съхнат в топлината на заслона и когато водата завря, Александра сложи по малко чай в канчетата. Споделената опасност при пресичането на поройните води бе създала нова връзка помежду им, чувстваха се по-близки и разговорът им стана по-интимен. Александра говореше за първите си години във фермата Тибубъра и за успеха й да получи законно право върху земята. Джереми й разказа за своето истинско завръщане към заветното си място и за своята увереност, че някога ще намери мястото, към което ще почувства, че принадлежи.

Когато замлъкна, Джереми се питаше дали Александра ще се опита да го разубеди от търсенето, за да поеме управлението на Тибубъра. Знаеше за недоволството й, че чужд човек трябва да ръководи фермата, докато се яви наследник от това поколение или от следващото, който да я поеме. Макар че не искаше да я разочарова, Джереми бе решен да намери собственото си място в живота, а не да заеме мястото на другиго.

В един миг бе сигурен, че тя ще повдигне този въпрос. Очите й се взираха в неговите, сякаш се мъчеха нежно и с обич да проникнат в мислите му. Но след това се усмихна и смени темата.

— Когато умря дядо ти — започна Александра, — заедно с него умря и голяма част от живота ми. А след като ти пристигна в Сидни, изпитах още по-голяма мъка, че го няма. До края на живота си ще съжалявам, че той не доживя да те види като мъж, Джереми. Това би му доставило огромна радост.

— И аз съжалявам, че не съм го опознал, бабо — отвърна Джереми и изпразни пистолета си. — Щеше да е удоволствие за мен.

Александра помълча, докато наблюдаваше как Джереми изсушава пистолета и патроните. Това й напомни за ездачите, които Бъги бе видял.

— Навярно са били пастири на път към някоя ферма. Но и така да е било, почувствах облекчение, като разбрах, че са хванали друг път.

— Но все пак са се отправили на запад, бабо — изтъкна Джереми. — Както ти казваш, може да не са ни мислили злото, но не бива да изключваме напълно и такава вероятност, защото несъмнено ще се натъкнем на някаква неприятност, предизвикана от Крийви. Само още не знаем каква ще бъде тя, кога и къде ще ни се случи.

— Съзнаваме, че съществува риск, господин Спини — каза Александра. — Абсолютно необходимо е обаче да пресечем реката, фериботът не работи и собственикът дори е прибрал желязното въже до другия бряг.

— Да, знам, госпожо Керик — отвърна Албърт Спини. — Но съм сигурен, че не напълно разбирате колко голяма е опасността. Сал се управлява много по-трудно, отколкото лодка, особено, когато реката е придошла.

Джереми слушаше разговора на баба си с местния ръководител на параходната компания. Високият слаб мъж се държеше любезно, но бе силно притеснен. Не му бе приятно да откаже на Александра, но никак не му се искаше да позволи на нея и Джереми да използват сала на компанията.

Край тях се бяха събрали любопитни, които слушаха разговора. Тълпата нарастваше, тъй като се стичаха мнозина от пешеходците по търговската улица, която бе и главната улица на Вилкания, с която завършваше пътя от Сидни до реката. На кея бяха изтеглени много лодки, за да не ги отнесат придошлите води. Само няколко бяха останали в пристаните и бяха почти пълни с вода. Единственият плавателен съд, който можеше да пренесе коне, бе речният сал.

Той бе голям, девет метра на дължина и около три на ширина. Джереми го оглеждаше и забеляза ниския му борд — конете щяха да се натоварят лесно. Дълъг прът във формата на огромно гребло, с който се придвижваше и насочваше салът, бе опрян на борда. Джереми съзнаваше, че ще е много трудно да се управлява големият и тежък сал в придошлата река.

Точно това изтъкваше Албърт Спини на Александра, защото не искаше да я излага на опасност. Джереми видя, че тя бе почнала да го изморява, и се включи в разговора.

— Сала ще оставим малко по-надолу по реката — вметна той, — защото няма да мога да ви го върна тук. Това ще ви затрудни ли, господин Спини?

— Не, не. Когато пристигне следният кораб, ще помоля капитана да го изтегли до пристана.

— Тогава не виждам защо да не можем да го използваме. Баба ми и аз сме свикнали да се справяме с наводнения.