Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Кръг кехлибарена светлина падаше на стената от лампата на Лазарус. Исмаел виждаше две сенки — своята и тази на Ирен, — които се движеха редом с тях по коридора. Лазарус изобщо не хвърляше сянка. По някое време майсторът на играчки се спря пред висока тясна врата и извади ключ, с който я отвори. Огледа внимателно края на коридора, по който бяха дошли, и направи знак на спътниците си да влязат.

— Оттук — неспокойно рече той. — Засега няма да се появи тук — поне още няколко минути…

Исмаел и Ирен си размениха погледи, изпълнени с подозрение.

— Не ви остава друго, освен да ми се доверите — добави Лазарус, доловил колебанията им.

Момчето въздъхна и влезе в стаята. Ирен и Лазарус го последваха. Майсторът на играчки затвори вратата отново. Под светлината на лампата се показа стена, покрита с безброй снимки и репортажи от вестници. В единия край на помещението се виждаха малко креватче и празно писалище. Лазарус остави лампата на пода и видя как спътниците му се приближиха да разгледат многобройните изрезки, образуващи пано на стената.

— Трябва да напуснете Крейвънмур, докато все още имате време.

Ирен извърна глава към него.

— Тя не търси вас — поясни майсторът на играчки. — Нужна ѝ е Симон.

— Защо? Какво иска да направи с мама?

Лазарус сведе очи.

— Иска да я погуби, за да ме накаже. Ще стори същото и с вас, ако се изпречите на пътя ѝ.

— Какво значи това? Какво се опитвате да ни кажете? — попита Исмаел.

— Вече ви казах каквото имах за казване. Трябва да се махнете оттук. Рано или късно ще се върне и тогава ще бъда безсилен да ви защитя.

— Но за какво говорите? Кой ще се върне?

— Онова, което видя със собствените си очи.

В този миг се чу далечен грохот, който се разнесе някъде в къщата. Звукът постепенно се усилваше. Ирен преглътна на сухо и погледна Исмаел. Стъпки. Отекваха една след друга като изстрели, приближавайки се все повече. Лазарус се усмихна едва-едва.

— Идва насам — заяви той. — Разполагате с малко време.

— Къде е майка ми? Къде може да е скрита? — настойчиво попита Ирен.

— Не зная, пък и да знаех, не би имало полза.

— Вие сте направили куклата с нейния образ… — обвинително рече Исмаел.

— Мислех, че сянката ще се задоволи с този робот, но тя искаше нещо повече. Искаше самата Симон.

Пъклените стъпки вече се задаваха към вратата в тайния коридор.

— Зад другата врата — обясни Лазарус — има галерия, която води към централното стълбище. Ако имате поне мъничко здрав разум, бягайте натам и никога повече не стъпвайте в този дом.

— Никъде няма да отидем — заяви Исмаел. — Не и без Симон.

Вратата, през която бяха влезли, се разтресе от мощен удар. Миг по-късно черна локва потече изпод прага.

— Да се махаме оттук — подкани Исмаел.

Сянката се уви около маслената лампа и стъклото се пукна. Леден полъх угаси пламъка. В тъмното Лазарус успя да види как Исмаел и Ирен избягаха през другата врата. До него изникна черен силует, изтъкан от непрогледен мрак.

— Остави ги на мира — промълви майсторът на играчки. — Те са просто деца. Пусни ги да си отидат и най-сетне ме вземи. Нали всъщност това искаш?

Сянката се усмихна.

Галерията, в която се озоваха, минаваше през централната ос на Крейвънмур. Ирен позна мястото, където коридорите се пресичаха, и отведе Исмаел до подножието на купола. През витражите се виждаха облаци — планини от черен памук, които се носеха по небето. Фенерът, увенчал върха на купола, пръскаше омайни отражения, пъстри като калейдоскоп.

— Насам — посочи момичето.

— Накъде отиваме? — нервно попита Исмаел.

— Мисля, че знам къде е затворена мама.

Момчето хвърли поглед зад гърба си. Коридорът тънеше в мрак и наоколо нищо не помръдваше, но Исмаел си даваше сметка, че сянката може да се прокрадне до тях, без да я забележат.

— Дано да знаеш какво правиш — рече той, нетърпелив да се махне от това място час по-скоро.

— Върви след мен.

Ирен пое по едно от страничните крила, ширнало се пред тях в сумрака, и Исмаел я последва. Сиянието на фенера бавно помръкна и изкуствените създания, наредени от двете страни на коридора, се превърнаха в неясни силуети с размазани очертания. Гласовете, смехът и тракането на стотици механизми заглушаваха звука от стъпките им. Момчето отново надзърна през рамо към началото на тунела, в който бяха навлезли. Студен полъх премина през галерията. Озъртайки се, Исмаел видя тюлените завеси, които се развяваха в коридора, а заедно с тях бавно се поклащаше и инициалът А.