Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Сянката разтвори паст и погълна до една душите, изпивайки и малкото сила, която все още тлееше в тях. След тяхното изчезване настъпи мъртвешка тишина. После сянката отвори очи и алената светлина, струяща от тях, прониза мрака.

Ирен понечи да закрещи, но гласът ѝ се изгуби в мощния грохот, който разтърси Крейвънмур. Всички прозорци и врати на имението започнаха да се затръшват като плочи, закриващи входа на гробница. Заслушан в глухия тътен, преминаващ през стотиците галерии на Крейвънмур, Исмаел осъзна, че надеждите му да се измъкне от това място здрав и читав се изпаряват.

Само през един процеп се точеше тънък като игла лъч светлина, който пронизваше свода на тавана — бледа нишка, увиснала под купола на зловещата циркова шатра. Този лъч сякаш се отпечата в очите на Исмаел. Без да губи нито миг, той хвана Ирен за ръка и я поведе пипнешком към другия край на залата.

— Може би вторият изход е там — прошепна момчето.

Ирен погледна натам, накъдето сочеше показалецът му. Очите ѝ проследиха нишката от светлина, която като че ли се процеждаше през дупката на ключалка. Библиотеката бе разположена в концентрични овали, съединени с тесен коридор, който се изкачваше спираловидно по стената и служеше за пресечна точка, от която се разклоняваха различни галерии. Симон бе разказвала на дъщеря си за тази архитектурна приумица: ако някой изминеше въпросния коридор до самия му край, щеше да стигне почти до третия етаж на имението. Нещо като Вавилонска кула, само че вътре в сградата. Този път Ирен взе инициативата и поведе Исмаел към коридора, а щом се озоваха в него, тя пъргаво се заизкачва нагоре.

— Знаеш ли поне къде отиваш? — попита момчето.

— Довери ми се.

Исмаел се затича след нея. Докато навлизаха навътре в коридора, полегатият под постепенно се издигаше все по-нагоре. Студен полъх погали тила на Исмаел. Обръщайки се, той видя плътното черно петно, което пълзеше по пода зад гърба му. Структурата на сянката бе почти като на материално тяло и единствено очертанията ѝ се сливаха с околния мрак. Призрачното петно се придвижваше, разливайки се като локва олио, гъсто и блестящо.

След няколко секунди съществото, изтъкано от течен мрак, се разпростря под нозете им. Исмаел почувства студ, който го прониза до кости, сякаш бе нагазил в ледени води.

— По-бързо! — извика той.

Точно както бяха предположили, лъчът светлина струеше от ключалката на врата, която се намираше само на пет-шест метра от тях. Исмаел ускори крачка и за няколко мига успя да се измъкне от сянката, заляла пода под краката им. Шансовете вратата да не е залостена изглеждаха нулеви. Каква полза, че бяха стигнали до нея, ако се окажеше, че не води доникъде?

В тъмното Ирен опипваше ключалката, търсейки начин да я отвори. Момчето се обърна, за да провери къде е сянката, и погледът му се натъкна на смолисточерен воал, който се издигаше пред него и бавно добиваше форма като статуя, изваяна от мрак. Появи се катранено лице, което бе твърде познато на Исмаел. Той запримигва, убеден, че очите го лъжат. Лицето обаче не изчезна. Беше собственото му лице.

Тъмното му отражение се усмихна злобно и от устните му се подаде змийски език. Исмаел инстинктивно измъкна ножа, който бе взел от робота във вестибюла, и го размаха пред сянката. Тя духна върху оръжието и от мразовитото ѝ дихание то се покри със скреж и ледени кристали от върха на острието до дръжката. От замръзналия метал дланта на Исмаел сякаш пламна. Пронизващият студ го изгаряше като огън.

Той едва не изпусна оръжието, но все пак устоя на мускулния спазъм, сковал ръката му, и се опита да забие ножа в лицето на сянката. Отсечен от острието, езикът тупна върху крака на Исмаел. Малкият черен къс тутакси прилепна към глезена му като втора кожа и бавно запълзя нагоре. От допира с тази материя, леденостудена и лепкава, на момчето му се догади.

В този миг ключалката, с която Ирен се бореше зад гърба му, изскърца и пред двамата зейна тунел от светлина. Девойката се втурна натам и Исмаел я последва, затръшвайки вратата под носа на преследвача. Откъснатото парче от сянката се изкатери до бедрото на момчето и доби формата на огромен паяк. Почувствал остра болка в крака, Исмаел извика. Ирен се опита да отпъди паяка. Тогава чудовищната твар се нахвърли върху нея. Момичето закрещя от ужас:

— Махни го от мен!

Объркан, Исмаел се озърна и откри източника на светлина, който ги бе довел насам. Дълга редица от свещи се губеше в сумрака като призрачно видение.