Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Още!

Жобар му наля отново, оглеждайки го изпитателно като Шерлок Холмс.

— Няма нужда да ми благодариш.

Дориан пресуши чашата до последната капка и вдигна лице към полицая. Наставленията на Ирен изплуваха в ума му дума по дума.

— Майка ми претърпя злополука и е тежко ранена. Намира се в Крейвънмур.

На Жобар му трябваха няколко секунди, за да смели това съобщение.

— Каква злополука? — попита той с тон на тънък наблюдател.

— Тръгвайте незабавно! — избухна Дориан.

— Сам съм. Не мога да напусна поста.

Момчето въздъхна. Измежду всички идиоти на света този човек можеше да мине за христоматиен образец.

— Извикайте помощ по радиопредавателя! Направете нещо! Веднага!

Тонът и изражението на Дориан излъчваха достатъчно тревога, за да накарат Жобар да размърда внушителния си задник и да отиде до радиопредавателя. Преди да го включи, за миг се обърна и изгледа момчето подозрително.

— Ама обадете се най-сетне! — извика Дориан.

Лазарус се свести отведнъж. Пронизваща болка в тила го накара да дойде на себе си. Докосна главата си и напипа отворена рана. Смътно си спомни, че е зърнал Кристиан в коридора на западното крило. Роботът го бе ударил и го бе завлякъл някъде. Лазарус се огледа. Намираше се в една от стаите, които не се използваха за нищо — в Крейвънмур имаше много такива.

Надигна се бавно и се опита да подреди мислите си. Почувства се много слаб и отпаднал, щом се изправи на крака. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Щом ги отвори, погледът му попадна на малко огледало, което висеше на една от стените. Приближи се до него и се взря в отражението си.

После отиде до мъничкото прозорче, разположено на фасадата на дома, и видя как два силуета вървяха през градината в посока към парадния вход.

Ирен и Исмаел прекрачиха прага и се озоваха в потока светлина, който извираше от недрата на сградата. Ехото на въртележката и металическото потракване на хиляди зъбчати колелца, които се движеха като живи, ги прониза до кости като леден дъх. Стотици миниатюрни механизми шаваха по стените. Цяла вселена от невероятни създания мърдаше зад стъклените витрини и по висящите от тавана украшения. Накъдето и да погледнеха, неизменно се натъкваха на творенията на Лазарус, извършващи някакво действие. Часовници показваха физиономии, кукли вървяха като сомнамбули, фантастични лица се хилеха, озъбени като гладни вълци…

— Този път не се отделяй от мен — рече Ирен.

— Не съм си го и помислял — отвърна Исмаел, поразен от механичните създания, които пулсираха навсякъде около тях.

Едва бяха изминали няколко метра, когато входната врата се затръшна зад гърба им. Ирен извика и се притисна към Исмаел. Пред тях изникна фигурата на огромен мъж. Лицето му бе скрито от маска, изобразяваща демоничен клоун. Зелени очи проблясваха през процепите на маската. Момчето и момичето заотстъпваха пред видението, което се приближаваше към тях. В ръката му блестеше нож. В паметта на Ирен внезапно изплува образът на механичния иконом, който бе отворил вратата при първото посещение на семейство Совел в Крейвънмур. Името му бе Кристиан. Роботът вдигна ножа във въздуха.

— Кристиан, недей! — извика момичето. — Недей!

Икономът се закова на място. Оръжието изпадна от ръката му. Исмаел погледна приятелката си, без да разбира какво става. Неподвижната фигура ги наблюдаваше.

— Да побързаме — настоя Ирен, впускайки се напред.

Исмаел вдигна ножа, изпуснат от Кристиан, и се затича след нея. Настигна я при подножието на стълбата, която се издигаше отвесно към купола. Ирен се озърташе, опитвайки се да се ориентира.

— А сега накъде? — попита момчето, като току поглеждаше зад гърба си.

Тя се колебаеше, неспособна да реши по кой път да проникнат в лабиринта на Крейвънмур.

Внезапно от един от коридорите ги връхлетя студен вихър и до слуха им достигна глух металически глас.

— Ирен… — прошепна гласът.

Кръвта на момичето се вледени в жилите. Шепотът се разнесе отново. Ирен се втренчи в края на коридора. Исмаел проследи погледа ѝ и видя Симон. Реейки се над пода, обвита в ореол от мъгла, тя се носеше към тях с протегнати ръце. Дяволски огънчета танцуваха в очите ѝ. От бледите ѝ устни стърчаха остри стоманени зъби.

— Мамо! — проплака Ирен.

— Това не е майка ти… — рече Исмаел и побърза да дръпне момичето от пътя на ужасното същество.

Върху лицето му падна лъч светлина и го разкри в цялата му уродливост. Исмаел се хвърли към Ирен, за да я предпази от лапите на куклата, която се завъртя около оста си и пак се обърна към тях. Само половината ѝ лице бе завършено, останалото бе просто желязна маска.