Карлос Сафон - Септемврийски светлини

През май 1916 г. започнаха да ми се случват разни неща. Сияйното блаженство, на което се радвах през първата си година с Александра, бавно помръкна. Малко след това у мен се зародиха подозрения за съществуването на сянката. Когато осъзнах присъствието ѝ, бедата вече бе станала необратима. Първите нападения пораждаха само уплаха. Дрехите на Александра биваха накъсвани на парцали. Вратите се затваряха край нея, а невидими ръце я замерваха с предмети. В тъмното се чуваха гласове. Но това бе само началото…

В този дом има хиляди кътчета, където една сянка би могла да се скрие. Тогава разбрах, че къщата всъщност изразяваше душата на своя създател, Даниел Хофман, и сянката щеше да расте в нея, укрепвайки с всеки изминал ден. А аз, напротив, щях да отслабвам все повече. Цялата ми сила щеше да премине към нея и постепенно, докато се връщах към мрака на детството на улица „Гоблен“, аз щях да стана сянката, а тя щеше да е повелителят.

Реших да затворя фабриката за играчки и да се върна към някогашната си страст. Исках отново да дам живот на Габриел, онзи ангел пазител, който бдеше над мен в Париж. Бях се вдетинили вярвах, че ако успея да го възродя, той ще пази двама ни с Александра от сянката. Така създадох мощно механично творение, което надминаваше и най-смелите ми мечти. Стоманен колос, ангел, който трябваше да ме освободи от кошмара.

Какъв злочест наивник бях! Щом онова чудовищно създание се надигна от работната ми маса, всичките ми илюзии, че ще ми се подчинява, мигом се изпариха. Ангелът не слушаше мен, а своя повелител — сянката. Тя пък не можеше да съществува без мен, защото аз бях източникът, от който черпеше силата си. Освен че не ме избави от окаяния живот, ангелът стана най-лошият пазител. Той бранеше страшната тайна, обрекла ме на вечни страдания, и въставаше безмилостно всеки път, щом някой или нещо заплашеше да я разкрие.

Нападенията срещу Александра се ожесточиха. Сянката бе укрепнала и заплахата растеше с всеки изминал ден. Беше решила да ме измъчва, причинявайки страдания на жена ми. Бях отдал на Александра сърце, което всъщност не ми принадлежеше. Тази грешка щеше да ни погуби. Стигнах до ръба на лудостта; тогава забелязах, че сянката вършеше безчинствата си само когато се намирах наблизо. Не можеше да живее далече от мен. Затова реших да напусна Крейвънмур и да потърся убежище на островчето с фара. Там не можех да навредя на никого. Ако някой трябваше да плати за предателството ми, то това бях аз. Само че подцених душевната сила на Александра, нейната любов към мен. Надмогнала страха, с риск за живота си тя ми се притече на помощ в карнавалната нощ. Щом платноходката, с която жена ми прекосяваше залива, наближи островчето, сянката се спусна връз нея и я завлече в дълбините. Все още чувам как се кискаше в мрака онова чудовище, когато отново изплува от вълните. На следващия ден сянката се вмъкна пак в стъкленото шишенце и цели двайсет години не ми се мярна пред очите…

Разтреперана, Симон стана от стола и полека заотстъпва назад, докато гърбът ѝ не опря в стената на стаята. Не искаше да чуе нито дума повече от устата на този човек, на този… безумец. Само едно нещо я крепеше и обуздаваше страха, който ѝ вдъхваше маскираната фигура: гневът.

— Скъпа приятелко, недейте… Не допускайте тази грешка. Нима не разбирате? Когато пристигнахте тук със семейството си, преди да се усетя, сърцето ми се привърза към вас. Случи се неволно. Дори не си давах сметка за това, докато не стана прекалено късно. Опитах се да победя магията, като направих една марионетка по ваш образ и подобие…

— Какво?

— Мислех си… Скоро след като вашето присъствие оживи отново този дом, сянката, която бе спала двайсет години в проклетото шишенце, се пробуди от забвението. И бързо си намери подходяща жертва, която да я пусне на свобода…

— Хана… — промълви Симон.

— Да ви призная, разбирам какво мислите и чувствате в момента. Но просто няма спасение. Направих каквото можах. Трябва да ми повярвате…

Човекът с маската стана и тръгна към Симон.

— Нито крачка повече! — избухна тя.

Лазарус се спря.

— Не искам да ви сторя нищо лошо, Симон. Аз съм ваш приятел. Не ме отблъсвайте.

Тя почувства как от дълбините на душата ѝ се надига вълна от омраза.

— Вие убихте Хана…

— Симон…

— Къде са децата ми?

— Те сами избраха съдбата си…

Сякаш леден кинжал се заби в сърцето ѝ.

— Какво… какво направихте с тях?

Лазарус вдигна облечените си в ръкавици ръце.