Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Симон чуваше как свещите, горящи в сумрака, тихо ронеха восъчни сълзи, а отвъд стените вятърът шепнеше, бръснейки гребена от водоливници, които увенчаваха Крейвънмур. Гласът на нощта.

— Александра внесе в живота ми светлина, която изтри печалните спомени, обременявали паметта ми още от детството. Дори и днес си мисля, че на малцина смъртни им е дадено да познаят такова щастие и покой. В известен смисъл престанах да бъда момчето от най-окаяния парижки квартал. Забравих дългите заточения в мрака. Завинаги оставих зад гърба си черното мазе, където все ми се счуваха гласове, а угризенията ми ме уверяваха, че сянката, на която болестта на майка ми бе отворила дверите на ада, наистина съществува. Забравих кошмара, преследвал ме години наред — страшно видение, в което една стълба се спускаше от тъмните недра на нашия дом на улица „Гоблен“ до долината на река Стикс 11 11 Стикс — в древногръцката митология една от петте реки, които протичат през царството на Хадес. Тя е реката на омразата, която разделя земята от подземното царство. … Да, загърбих всичко това. И знаете ли защо? Защото Александра Алма Малтис, истинският ангел в моя живот, ми показа, че не съм лош — напук на всичко, което ми бе втълпявала майка ми, откакто се помнех. Разбирате ли, Симон? Не бях лош. Бях като другите хора, като всеки друг. Бях невинен.

Гласът на Лазарус секна за миг. Симон си представи как под маската безшумно се стичат сълзи.

— С нея заедно изследвахме Крейвънмур. Мнозина смятат, че всички чудеса в тази къща са мое творение. Но това не е така. Само малка част от тях са излезли изпод моите ръце. Останалите неща — безбройните галерии с чудни изобретения, които дори аз не проумявам — вече бяха тук, когато за пръв път прекрачих прага на дома. Никога не ще узная кога са се появили. По едно време си мислех, че преди мен други са заемали моето място. Понякога, ако притихна нощем и се ослушам внимателно, сякаш чувам ехото на чужди гласове, чужди стъпки, които ехтят из коридорите на този дворец. Друг път ми се струва, че времето е спряло в стаите и пустите коридори и че всички творения, изпълващи това място, някога са били от плът и кръв. Като мен.

Отдавна съм престанал да се терзая с тези загадки. Дори след като бях живял в Крейвънмур месеци наред, все още откривах нови стаи, в които не бях стъпвал, нови коридори, водещи към неизвестни крила на дома… Мисля, че някои жилища — хилядолетни дворци, които се броят на пръстите на едната ръка — са нещо повече от обикновени постройки; те са живи. Имат душа и свой начин на общуване с нас. Крейвънмур е такава сграда. Никой не знае кога е бил построен, от кого и защо. Но когато този дом ми говори, аз слушам…

Преди лятото на 1916 г., когато щастието ни бе в апогея си, се случи нещо. Всъщност основите на произшествието бяха положени година преди това, без аз изобщо да подозирам. В деня след сватбата ни Александра станала на разсъмване и отишла в голямата овална зала, за да разгледа стотиците подаръци, които бяхме получили. Вниманието ѝ било привлечено от малка ръчно гравирана кутия — особено изящна вещ. Заинтригувана, Александра я отворила. Вътре имало стъклено шишенце и кратка бележка, адресирана до булката. В бележката пишело, че това е специален подарък, сюрприз. Шишенцето уж съдържало любимия ми парфюм, който някога използвала майка ми, и съпругата ми трябвало да го пази до деня на първата годишнина от сватбата ни, преди да го използва. Ала това трябвало да си остане тайна между нея и дарителя, моя стар приятел от детинство — Даниел Хофман…

Следвайки дословно указанията, убедена, че така ще ми достави радост, Александра пазила шишенцето в продължение на дванайсет месеца до уречената дата. В деня на годишнината го извадила от кутията и го отворила. Излишно е да ви казвам, че то не съдържало никакъв парфюм. Това бе същото шише, което бях хвърлил в морето в навечерието на женитбата ни. От мига, в който Александра го отпуши, нашият живот се превърна в кошмар…

Именно по това време започнах да получавам писма от Даниел Хофман. Вече ми пишеше от Берлин; там, както твърдеше, му предстояла сериозна работа, която щяла да промени света. Посещавал милиони деца, които приемали подаръци от него. Милиони деца, които някой ден щели да съставят най-мощната армия, известна в историята. До ден-днешен не разбирам какво искаше да каже с това…

С една от първите му пратки получих книга — подвързан с кожа том, който изглеждаше стар като света. На корицата се четеше една-единствена дума: Doppelgänger. Чували ли сте я, скъпа приятелко? Вероятно не сте. Преданията и старите магически фокуси вече не будят интерес у никого. Думата е от немски произход и означава сянка, която се е отделила от собственика си и се е обърнала против него. Но това, разбира се, е само началото. Така се получи и при мен. За ваше сведение, книгата всъщност бе учебно ръководство по отношение на сенките. Музейна рядкост. Когато започнах да я чета, вече беше късно. В мрака на този дом нещо растеше потайно, месец след месец, мътеше се като змийско яйце, което чака подходящия момент да се излюпи.