Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Именно Даниел Хофман ми обясни какво трябва да направя. Разберете, дотогава бях окаян невежа. Какво знаех за сенките? Какво знаех за онези тайнствени духове, които навестяват хората в сънищата им и им говорят за миналото и бъдещето? Абсолютно нищо!

Но той знаеше. Всичко знаеше! И бе готов да ми помогне на драго сърце.

В онази нощ Даниел Хофман ми разкри бъдещето. Каза ми, че ми е писано да наследя империята му. Обясни ми, че всичките му знания и умения някой ден щели да станат мои, а нищетата, която ме заобикаляше, щяла да се изпари завинаги. Предложи ми развитие, за което не бях дръзвал дори да мечтая. Предложи ми бъдеще. Не знаех какво значи това, а той ми го поднасяше на тепсия. В замяна искаше от мен само едно. Едно незначително обещание: да му отдам сърцето си. Само на него и на никого другиго.

Майсторът на играчки ме попита дали разбирам какво означава това. Отговорих утвърдително, без да се поколебая дори за миг. Разбира се, че щях охотно да му дам сърцето си. Той беше единственият човек, който се бе държал добре с мен. Единственият, който бе проявил загриженост. Каза ми, че — стига да пожелая — много скоро ще изляза оттам и никога повече не ще видя тази къща, квартала и майка ми. И най-важното: обеща ми, че вече не ще се наложи да се страхувам от сянката. Ако изпълнех исканията му, пред мен щеше да се разкрие бъдещето — чисто и светло.

Попита ме дали му вярвам. Кимнах в отговор. Тогава той извади малко стъклено шишенце, подобно на онези, които се използват за парфюми. Отпуши го усмихнат и аз станах свидетел на изумително зрелище. Сянката ми, която се отразяваше на стената, се превърна в танцуващо петно, в тъмен облак, който бе всмукан от шишенцето, пленен завинаги в него. Тогава Даниел Хофман запуши флакона и ми го подаде. Стъклото бе студено като лед.

От този миг насетне, заяви той, сърцето ми му принадлежало и неволите ми щели да свършат скоро, много скоро, стига да не престъпя клетвата си. Уверих го, че никога не бих направил това. Усмихна ми се ласкаво и ми даде подарък. Калейдоскоп. Помоли ме да затворя очи и най-живо да си представя онова, което искам повече от всичко на света. Докато изпълнявах нареждането му, той коленичи пред мен и ме целуна по челото. Когато отново отворих очи, беше изчезнал.

Седмица по-късно полицията, получила анонимен сигнал за онова, което се случваше в дома ми, ме избави от онази тъмна дупка. Майка ми бе умряла…

Докато пътувах към участъка, по улиците заприиждаха пожарни коли. Въздухът миришеше на дим. Полицаите, които ме съпровождаха, се отклониха от пътя и тогава видях: фабриката на Даниел Хофман гореше в един от най — страшните пожари в историята на Париж. Хората, които изобщо не бяха забелязвали тази сграда, сега я гледаха как се извисява като огнена катедрала. Тогава всички си спомниха онова име, изпълвало детството им с мечти: Даниел Хофман. Дворецът на императора бе в пламъци…

Три дни и три нощи се издигаха към небето огнената клада и стълбът черен дим, сякаш самият ад бе разтворил дверите си в черното сърце на града. Аз бях там и го видях с очите си. След няколко дни, когато от внушителната сграда бе останала само пепел, вестниците публикуваха новината.

След известно време властите откриха един родственик на майка ми, който ме взе под попечителство. Отидох да живея със семейството му в района на нос Антиб, там израснах и получих образование. Водех нормален, щастлив живот, точно както ми бе обещал Даниел Хофман. Дори си позволих да си съчиня друга версия на миналото си, която да си разказвам за собствено успокоение. Преди време разправих и на вас променената история.

В деня, в който навърших осемнайсет години, получих писмо. Датата на клеймото на пощенската служба на Монпарнас беше отпреди осем години. С това писмо старият ми приятел ме уведомяваше, че в нотариалната кантора на някой си мосю Жилбер Траван във Фонтенбло се съхраняват документите за собственост на едно жилище на Нормандския бряг. По закон то трябваше да премине в мое владение при навършване на пълнолетие. Под известието, написано на пергаментова хартия, се четеше инициалът Д.

Изминаха няколко години, преди да встъпя във владение на Крейвънмур. По това време вече бях многообещаващ инженер. Моите проекти за играчки надминаваха всичко, известно в тази област до момента. Скоро си дадох сметка, че е дошло време да основа собствена фабрика. В Крейвънмур. Всичко в живота ми се развиваше според предсказанието — докато не ме сполетя произшествието . Случи се при Порт Сен Мишел, датата беше 13 февруари. Тя се казваше Александра Алма Малтис и беше най-прекрасното създание, което някога бях виждал.