Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Дотогава години наред бях пазил онова шишенце, което Даниел Хофман ми връчи в мазето на улица „Гоблен“. На пипане бе все така студено, както и в онази паметна нощ. Шест месеца след срещата с Александра наруших обещанието си към Хофман и отдадох сърцето си на тази девойка. Ожених се за нея. Това бе най-щастливият ден в живота ми. В нощта преди сватбата, която трябваше да се отпразнува в Крейвънмур, взех шишенцето с моята сянка и отидох на скалите на носа. Оттам запратих шишенцето в тъмните води, осъждайки сянката на вечна забрава.

Ясно ви е, че престъпих клетвата си…

Слънцето вече се спускаше към хоризонта над залива, когато Исмаел и Ирен зърнаха сред дърветата задната част на Къщата на носа. Крайното изтощение, което мъчеше и двамата, като че ли се бе оттеглило дискретно някъде наблизо, готово да ги връхлети отново в подходящия момент. Исмаел бе чувал за това явление, нещо като подем, който изпитват някои атлети, щом преминат собствения си праг на издръжливост. От този миг нататък тялото просто продължава да действа, без да показва признаци на умора. Докато моторът не спре, естествено. Щом работата приключи, човек рухва отведнъж. Мускулите си искат обратно отпуснатия заем, тъй да се каже.

— За какво мислиш? — попита Ирен, забелязвайки унесеното изражение на момчето.

— За това, че съм гладен.

— И аз огладнях. Не е ли странно?

— Напротив. От уплахата на човек му се отваря такъв апетит… — плахо се пошегува Исмаел.

Къщата на носа бе притихнала и никъде не се мяркаше жива душа. Вятърът развяваше две въжета с изсъхнало пране. Исмаел зърна с крайчеца на окото си нещо, което очевидно беше долно бельо на Ирен, и живо си представи как би изглеждала приятелката му с такива одеяния.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той преглътна на сухо, но кимна утвърдително.

— Просто съм уморен и гладен, нищо повече.

Ирен го изгледа със загадъчна усмивка. За миг на Исмаел му мина през ум, че може би всички жени умеят тайно да четат мисли. Но по-добре беше да си спести подобни разсъждения на празен стомах.

Момичето се опита да отвори задната врата на къщата, но някой явно я беше залостил отвътре. Учудено изражение смени усмивката на Ирен.

— Мамо? Дориан? — провикна се тя, като отстъпи малко назад и погледна прозорците на горния етаж.

— Да опитаме да влезем през главния вход — предложи Исмаел.

Двамата заобиколиха къщата и стигнаха до верандата. Пред краката им се разстла килим от счупени стъкла. Спряха като заковани пред картината, която се разгърна пред очите им: разбитата врата и потрошените прозорци. На пръв поглед сякаш газова експлозия бе изтръгнала вратата от пантите и бе пръснала порой от стъкла из къщата. Ирен се опита да обуздае паниката, която се надигна някъде от стомаха ѝ като ледена вълна. Напразно. Погледна ужасено към Исмаел и понечи да се втурне вътре. Той я задържа без излишни приказки.

— Мадам Совел? — провикна се момчето от верандата.

Ехото на гласа му се изгуби в къщата. Исмаел пристъпи предпазливо напред и огледа обстановката. Ирен надникна през рамото му и изохка отчаяно.

Ако състоянието на дома изобщо можеше да се опише, то най-подходящата дума бе опустошение. Исмаел никога не бе виждал последиците от торнадо, но предполагаше, че те твърде напомнят онова, което се разкри пред погледа им.

— Боже мой…

— Внимавай със стъклата — предупреди я Исмаел.

— Мамо!

Викът отекна из цялата къща като дух, блуждаещ от стая в стая. Държейки здраво Ирен, Исмаел се приближи до подножието на стълбата и погледна към втория етаж.

— Да се качим горе — каза момичето.

Качиха се бавно, оглеждайки следите, които някаква невидима сила бе оставила навсякъде. Ирен първа забеляза, че вратата на спалнята на Симон липсваше.

— О, не! — възкликна тя.

Исмаел бързо отиде до прага и надникна вътре. Нищо. Двамата провериха една по една всички стаи на втория етаж. Нямаше жива душа.

— Къде са? — попита момичето с треперещ глас.

— Тук няма никой. Да слезем долу.

По всичко личеше, че борбата — или каквото и да бе произшествието, сполетяло дома — е била ожесточена. Момчето се въздържа от забележки, но го заглождиха мрачни предчувствия за съдбата на семейството на Ирен. Все още под влияние на шока, тя тихо плачеше на най-долното стъпало на стълбата. „След броени минути ще изпадне в истерия“ — помисли си Исмаел. Трябваше да измисли нещо, и то бързо, преди пристъпът да се разрази. Тъкмо прехвърляше в ума си разни възможности, търсейки най-ефективната, когато и двамата чуха тропане, последвано от гробовна тишина.