Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Ирен обърна насълзените си очи към Исмаел — търсеше потвърждение, че не ѝ се е счуло. Той кимна и с вдигнат пръст ѝ даде знак да пази тишина. Тропането се повтори — отчетливи удари, които отекнаха из дома. На Исмаел му трябваха няколко секунди, за да определи естеството на шума. Грохот на метал. Някой — или нещо — тропаше по метална повърхност някъде в къщата. Звукът се повтори монотонно. Исмаел почувства вибрацията под краката си и спря поглед върху една затворена врата в коридора, който водеше към кухнята в задната част на жилището.

— Накъде води тази врата?

— Към мазето… — отвърна Ирен.

Той се приближи до вратата и внимателно се ослуша, долепил ухо до дървената плоскост. Ударите се разнесоха отново. Исмаел се опита да я отвори, но беше здраво залостена.

— Има ли някой вътре? — извика.

Чуха се стъпки — някой се качваше по стълбата.

— Внимавай — предупредително каза Ирен.

Исмаел се дръпна назад. За миг ярко си представи как ангелът изниква от мазето на къщата. От другата страна долетя приглушен, пресеклив глас. Ирен скочи на крака и се втурна към вратата.

— Дориан?

Гласът измънка нещо.

Ирен погледна Исмаел и кимна.

— Това е брат ми…

Момчето се увери, че да изкъртиш врата или, както в случая, да я разбиеш, бе по-сложно, отколкото се опитваха да внушат радиосериалите. След десетминутна усилена борба вратата поддаде под натиска на металния лост, който намериха в кухненския шкаф. Плувнал в пот, Исмаел отстъпи малко назад и Ирен нанесе окончателния удар. Ключалката — масивен ръждясал механизъм, от който стърчаха дървени трески — падна на пода. Според Исмаел приличаше най-вече на морски таралеж.

Миг по-късно от мрака изникна момче, пребледняло като платно. Лицето му беше изкривено от ужас, а ръцете му трепереха. Дориан се сгуши в прегръдките на сестра си като уплашено животинче. Ирен погледна към Исмаел. Брат ѝ явно бе видял нещо, което го бе потресло дълбоко. Ирен коленичи пред него и избърса лицето му, покрито с мръсотия и следи от изсъхнали сълзи.

— Добре ли си, Дориан? — тихо попита тя, докато го опипваше, за да провери дали има рани или нещо счупено.

Той закима.

— Къде е мама?

Брат ѝ вдигна глава. В очите му се таеше ужас.

— Дориан, важно е. Къде е мама?

— Отнесе я… — измънка той.

Исмаел се запита колко ли време бе прекарало момчето там долу, затворено в мрака.

— Отнесе я… — повтори Дориан, като че ли бе под хипнотично въздействие.

— Кой я отнесе, Дориан? — хладнокръвно попита Ирен. — Кой отнесе мама?

Той изгледа сестра си, сетне приятеля ѝ и се усмихна едва-едва, сякаш му задаваха глупав въпрос.

— Сянката… — отвърна. — Сянката я отнесе.

Исмаел и Ирен се спогледаха.

Тя пое дълбоко дъх и сложи ръце на раменете на брат си.

— Дориан, ще те помоля да направиш нещо много важно. Разбираш ли ме?

Той кимна.

— Трябва да изтичаш до града, да отидеш право в жандармерията и да кажеш на комисаря, че в Крейвънмур се е случила тежка злополука. Че мама е там, ранена е и трябва да изпратят помощ час по-скоро. Ясно ли ти е?

Дориан я гледаше объркан.

— Не отваряй дума за сянката. Предай им само каквото ти казах. Много е важно… Почнеш ли да разправяш за сянката, никой няма да ти повярва. Ще споменеш само за злополука .

Исмаел кимна, съгласен с идеята.

— Трябва да направиш това заради мен и заради мама. Ще можеш ли?

Дориан изгледа първо Исмаел, после сестра си.

— Мама е претърпяла злополука, ранена е и се намира в Крейвънмур. Спешно се нуждае от помощ — машинално повтори момчето. — Но тя всъщност е добре… нали?

Ирен му се усмихна и го прегърна.

— Обичам те — прошепна тя.

Дориан целуна сестра си по бузата, махна приятелски на Исмаел и хукна да търси колелото си. Намери го до перилата на верандата. От подаръка на Лазарус бе останала само купчина спици и огънат метал. Момчето се взираше в останките от велосипеда, когато Исмаел и Ирен излязоха от къщата и забелязаха зловещата находка.

— Кой би могъл да стори такова нещо? — зачуди се Дориан.

— По-добре да побързаш, Дориан — напомни му сестра му.

Той кимна и се затича по пътя. Щом се скри от погледа им, Ирен и Исмаел застанаха на верандата. Слънцето залязваше над залива като нажежено кълбо, което сякаш кървеше сред облаците и обагряше морето в алено. Двамата се спогледаха без излишни приказки. Добре знаеха какво ги чака в сърцето на мрака отвъд гората.

— He е имало и не ще има на света по-красива невеста пред олтара — каза маската. — Никога.