Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Така самотата ми стана единствен другар, растях с нея и мечтаех някой ден Даниел Хофман да ми се притече на помощ. Спомням си, че всяка нощ, преди да си легна, се молех на моя ангел пазител да ме заведе при него. Всяка нощ. Хофман така бе завладял въображението ми, че вероятно това ме подтикна да започна сам да майсторя играчки.

За целта използвах всевъзможни отпадъци от сметищата на квартала. Така построих първото си влакче, а също и триетажен замък. След тях направих картонен дракон, а по-късно и летателна машина; това беше още преди аеропланите в небето да станат обичайна гледка. Но любимата ми играчка беше ангел на име Габриел. Прекрасен ангел, измайсторен собственоръчно от мен, за да ме пази от мрака и превратностите на съдбата. Изработих го, като използвах останките от гладачна машина и разни железарии от една изоставена текстилна фабрика на две пресечки от дома ни. Но Габриел, моят ангел пазител, живя твърде кратко.

В деня, когато майка ми откри колекцията ми от играчки, Габриел беше осъден на смърт.

Майка ми ме заведе в мазето на къщата и там, озъртайки се, сякаш се боеше, че някой дебне в мрака, ми разказа с доверителен шепот, че чувала глас в сънищата си. Този незнаен осведомител ѝ разкрил, че всички играчки са творение на самия Луцифер. Чрез тях лукавият се надявал да повлече към гибел душите на децата по света. Същата нощ Габриел и останалите ми играчки се озоваха в пещта.

Майка ми настоя да ги унищожим заедно и да се уверим, че са станали на пепел. В противен случай, заяви тя, сянката на моята прокълната душа щяла да ме преследва. Всяка моя простъпка, грешка или непослушание се отбелязвали в тази сянка, която ме следваше навсякъде. Тя отразявала лошото ми и неуважително отношение към майка ми, към света…

Тогава бях едва на седем години.

Някъде по това време заболяването на майка ми се изостри. Тя започна да ме затваря в мазето, убедена, че сянката няма да ме намери там, ако дойде да ме търси. Прекарвах затворен дълги часове, почти не смеейки да дишам от страх, че звукът на дишането ми ще привлече вниманието на сянката — онова порочно отражение на слабата ми душа — и тя ще ме отнесе направо в ада. Всичко това може да ви се стори нелепо или в най-лошия случай тъжно, мадам Совел, но в невръстните ми години това бе ужасяващата ми всекидневна реалност.

Не бих искал да ви отегчавам с омерзителни подробности от онези времена. Само ще ви кажа, че по време на един такъв престой майка ми загуби окончателно и малкото разум, който имаше, и аз останах затворен цяла седмица в онова мазе, самичък в тъмното. Предполагам, че вече сте прочели този репортаж. Вестникарите обичат да поместват такива истории на първата страница на изданията си. Лошите новини, особено ако са брутални и шокиращи, развързват кесиите на публиката с удивителна лекота. Но вие навярно се питате какво се случва с дете, затворено в тъмно мазе в продължение на седем дни и седем нощи?

Най-напред позволете да ви кажа, че след като прекара няколко часа без светлина, човек губи усета си за време. Часовете му се струват минути или секунди. Или седмици, ако предпочитате. Времето и светлината са тясно свързани. Но по-важното е, че през този период се случи нещо невероятно. Истинско чудо. Второто чудо в живота ми, така да се каже, след онези няколко критични минути при раждането ми.

Молитвите ми бяха чути. Ненапразно се бях молил мълчаливо безброй нощи. Наречете го късмет, ако щете, наречете го съдба.

Даниел Хофман дойде при мен. При мен! Измежду всички деца в Париж аз бях избран да получа благоволението му в онази нощ. Все още си спомням плахото почукване на малкото прозорче, което гледаше към улицата. Аз не можех да стигна до него, но това не ми попречи да откликна на гласа, който ми говореше отвън; най-прекрасният и благ глас, който някога бях чувал. Глас, който разпръсна мрака и прогони страха на клетото уплашено дете, както слънцето разтапя леда. И знаете ли какво, Симон? Даниел Хофман ме назова по име.

И аз отворих сърцето си за него. Малко след това чудна светлина изпълни мазето и Хофман се появи сякаш от нищото, облечен в ослепително бял костюм. Да бяхте го видели, Симон! Беше ангел, истински сияен ангел. Никога не съм виждал някого, който да излъчва такава красота и покой.

Нея нощ Даниел Хофман и аз разговаряхме на четири очи, както сега ние с вас. Нямаше нужда да му разправям за участта на Габриел и останалите ми играчки; той вече знаеше всичко. Хофман, забележете, беше добре осведомен. Беше в течение и на историите за сянката, които ми разказваше майка ми. Да, и за тях знаеше! С чувство на облекчение му признах, че много се страхувам от тази сянка. Не можете да си представите какво разбиране, какво състрадание излъчваше този човек. Изслуша търпеливо разказа за патилата ми и аз почувствах, че е съпричастен към мъката ми, към тревогата ми. Особено добре разбираше кой е най-големият ми страх, най-лошият ми кошмар — сянката. Собствената ми сянка, онзи зъл дух, който ме следваше навсякъде, натоварен с всичките ми лоши черти…