Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Колко неочаквано е да ви видя тук — обади се най-сетне един глас от мрака. Звучеше слабо, сякаш от разстояние. — Страхувате ли се?

Симон поклати глава.

— Това е добре. Не бива да се боите. Няма от какво.

— Все така ли ще се криете, Лазарус?

Въпросът ѝ бе последван от продължително мълчание. Дишането на Лазарус стана по-отчетливо.

— Предпочитам да стоя тук — отвърна той накрая.

— Защо?

Нещо просветна в сумрака. Бегъл проблясък, едва забележим.

— Защо не седнете, мадам Совел?

— По-добре да постоя права.

— Както желаете. — Последва нова пауза. — Навярно си задавате въпроса какво се е случило.

— Да, наред с някои други въпроси — пресече го Симон с нотка на негодувание.

— Тогава може би ще е най-просто да ми ги зададете, а аз ще се опитам да отговоря на всеки от тях.

Симон изпусна гневна въздишка.

— Първият ми и последен въпрос е как да изляза оттук — троснато рече тя.

— Боя се, че това е невъзможно. Поне засега.

— И защо?

— Това следващият въпрос ли е?

— Къде се намирам?

— В Крейвънмур.

— Как съм се озовала тук и защо?

— Донесоха ви…

— Вие ли?

— Не.

— Кой тогава?

— Някой, когото не познавате… все още.

— Къде са децата ми?

— Не зная.

Симон пристъпи към тъмната част на стаята с почервеняло от гняв лице.

— Проклет негодник!

Направи няколко крачки към мястото, откъдето идваше гласът. Очите ѝ постепенно различиха една фигура, седнала в кресло. Лазарус. Но лицето му изглеждаше някак странно. Симон се спря.

— Това е маска — поясни той.

— Защо сте я сложили? — попита тя, чувствайки как досегашното ѝ спокойствие се изпарява с шеметна бързина.

— Маската разкрива истинското лице на човека…

Симон полагаше усилия да запази самообладание. Нищо нямаше да постигне, ако се поддадеше на гнева.

— Къде са децата ми? Моля ви…

— Вече ви казах, мадам Совел. Наистина не зная.

— Какво смятате да правите с мен?

Лазарус разтвори ръка в копринена ръкавица. Повърхността на маската просветна отново. Това бе блясъкът, който жената бе видяла и преди.

— Няма да ви сторя нищо лошо, Симон. Няма защо да се боите от мен. Доверете ми се.

— Това искане е малко неуместно, не мислите ли?

— За ваше добро е. Опитвам се да ви предпазя.

— От кого?

— Седнете, моля ви.

— Какво, по дяволите, става тук? Защо не искате да ми обясните?

Симон чу собствения си глас — изтънял, по детски писклив — и осъзна, че е на ръба на истерията. Стисна юмруци и пое дълбоко дъх. Отстъпи няколко крачки назад и седна на един от столовете, подредени около голата маса.

— Благодаря — промълви Лазарус.

Симон мълчаливо отрони сълза.

— Преди всичко държа да знаете колко съжалявам, че се оказахте въвлечена в тази ситуация. Никога не съм мислил, че ще се стигне дотук — заяви майсторът на играчки.

— Малкият Жан Невил никога не е съществувал, нали? — попита Симон. — Това дете сте били вие. Историята, която ми разказахте, е вярна само отчасти… Тя всъщност се отнася до вас.

— Виждам, че сте прочели сбирката ми от статии. Вероятно това ви е навело на някои интересни, но погрешни заключения.

— Единственото ми заключение, мосю Жан, бе, че вие сте болен човек и имате нужда от помощ. Нямам представа как сте успели да ме докарате тук, но ви уверявам, че щом изляза от това място, първата ми работа ще е да се обърна към жандармерията. Похищението се смята за престъпление…

В собствените ѝ уши тази заплаха прозвуча смешно и неуместно.

— Да предположа ли в такъв случай, че възнамерявате да се откажете от службата си, мадам Совел?

Хапливата ирония в тези думи отекна като сигнал за тревога в ума на Симон. Подобна забележка не бе типична за онзи Лазарус, когото познаваше. От друга страна, вече бе станало ясно, че изобщо не го е познавала.

— Предполагайте каквото щете — хладно отвърна тя.

— Добре. Щом е така, преди да се обърнете към властите, за което не възразявам, позволете да попълня белите места в историята, която несъмнено вече сте сглобили донякъде.

Симон погледна бледата и напълно безизразна маска. Порцеланово лице, иззад което долиташе хладният далечен глас. Очите напомняха тъмни кладенци.

— Както сама ще видите, уважаема Симон, от тази история, пък и от всяка друга, може да се извлече само една поука: в реалния живот, за разлика от измислицата, нищо не е такова, каквото изглежда…

— Обещайте ми нещо, Лазарус — прекъсна го тя.

— Стига да е по силите ми да го изпълня…