Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Същият поглед се явяваше и в друга изрезка. Този път новината описваше нерадостната история на момче, престояло седем дни затворено в мазе, сам-само в мрака. Полицията го намерила там, след като открили трупа на майка му в една от стаите в къщата. Личицето на детето, което наглед бе седем-осемгодишно, напомняше бездънно огледало.

Симон усети, че я побиват тръпки, докато отделни елементи от един зловещ пъзел полека се подреждаха в ума ѝ. Но имаше още множество неизяснени подробности, а старите снимки завладяваха съзнанието ѝ с хипнотична сила. Изрезките, подредени хронологично, обхващаха и по-късни периоди. Много от тях говореха за изчезнали в дебрите на времето хора, за които Симон не бе и чувала. Сред тях се открояваше една млада и изумително красива жена на име Александра Алма Малтис, наследница на металургична империя от Лион. Статия от някакво марсилско списание споменаваше за годежа ѝ с млад, но именит инженер и изобретател на играчки — Лазарус Жан. До въпросната изрезка висяха редица фотографии, на които бляскавата двойка раздаваше играчки в сиропиталище в Монпарнас. И двамата сияеха от щастие. „Моята цел е всички деца в тази страна, независимо от каква среда са, да могат да имат играчки“ — гласеше изявлението на изобретателя под снимката.

Следваше известие от друг вестник за сватбата на Лазарус Жан и Александра Малтис. Официалната фотография от годежа бе заснета пред парадното стълбище на Крейвънмур. На нея се виждаше един преливащ от здраве и младост Лазарус, прегърнал избраницата си. Нито едно облаче не помрачаваше тази сцена, взета сякаш от някоя приказка. Младият и предприемчив инженер бе придобил разкошното имение с цел да устрои там семейното си огнище. Новината бе илюстрирана с различни снимки от Крейвънмур.

Върволицата от образи и статии продължаваше нататък, а галерията от персонажи и случки от миналото се увеличаваше. Симон спря да чете и се върна назад. Лицето на онова изгубено и уплашено дете не ѝ даваше мира. Взря се внимателно в печалните му очи и постепенно разпозна в тях очите на човека, който бе събудил у нея приятелски чувства и известни надежди. Този поглед не бе на малкия Жан Невил, за когото ѝ бе разказал Лазарус. Този поглед ѝ бе познат, до болка познат. Погледът на Лазарус Жан.

Сякаш черен облак помрачи душата ѝ. Симон пое дълбоко дъх и затвори очи. Незнайно как, още преди да чуе гласа зад гърба си, разбра, че не е сама в стаята.

Исмаел и Ирен достигнаха върха на скалите малко преди четири следобед. Многобройните драскотини, с които острите камъни жестоко бяха нашарили ръцете и краката им, свидетелстваха за трудното изкачване. Това бе цената за преминаването по забранения път. Каквито и мъчнотии да бе очаквал Исмаел, действителността се оказа по-сурова и по-опасна, отколкото си бе представял. Ирен не отрони дума, за да се оплаче от драскотините, покрили кожата ѝ, и изобщо прояви смелост, каквато дотогава не бе виждал у никого.

Девойката бе дръзнала да се катери по скали, където никой здравомислещ човек не би стъпил с крак. Когато най-сетне се добраха до границата на гората, Исмаел само я прегърна мълчаливо. Дори всичката вода в океана не би могла да угаси огъня, който гореше в това момиче.

— Уморена ли си?

Останала без дъх, Ирен само поклати глава.

— Да са ти казвали някога, че си най-твърдоглавият човек на тази планета?

Лека усмивка се появи на устните ѝ.

— Още не познаваш майка ми.

Без да дочака отговор, тя хвана момчето за ръка и го задърпа към гората. Далече долу зад тях, в подножието на скалите, искряха водите на лагуната.

Ако някой беше казал на Исмаел, че един ден ще се изкатери по тези кошмарни скали, никога не би му повярвал. Но когато бе замесена Ирен, бе готов да повярва в какво ли не.

Симон бавно се извърна с лице към мрака. Усещаше присъствието на натрапника; дори чуваше тихия звук на отмереното му дишане. Но не можеше да го види. Светлината на свещите не стигаше далеч; отвъд нея стаята бе непрогледна като бездънна яма. Симон се взираше в тъмата, която скриваше незнайния гост. Изпитваше непоклатимо спокойствие, придаващо на мислите ѝ яснота, която я изненадваше. Сетивата ѝ като че ли долавяха и най-малката подробност от заобикалящата я обстановка с ужасяваща прецизност. Съзнанието ѝ отбелязваше всяко трептене на въздуха, всеки звук или мимолетен проблясък. Издигнала като щит това необикновено самообладание, тя се взираше мълчаливо в тъмната като рог стая и чакаше посетителят да се разкрие.