Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Мъртви са…

Още не бе успял да завърши изречението си, когато Симон нададе гневен вик и грабна един свещник от масата. Сетне се нахвърли върху човека, застанал пред нея, и с все сила стовари основата на свещника в средата на маската. Порцелановото лице се пръсна на хиляди парченца, а свещникът полетя към мрака. Зад маската нямаше нищо.

Вцепенена, жената се взря в безплътната тъмна маса, която се рееше пред нея. Силуетът свали белите си ръкавици; там, където трябваше да са ръцете, имаше само мрак. Едва тогава пред очите на Симон постепенно се образува демонично лице — тъмен облак, който бавно доби форма и обем, съскайки като разярена змия. В стаята се разнесе адски вой, който едва не оглуши Симон и угаси всички свещи. За пръв и последен път тя чу истинския глас на сянката. Сетне две лапи я сграбчиха и я завлякоха в тъмнината.

Докато навлизаха все по-навътре в гората, Исмаел и Ирен забелязаха, че леката мъгла, стелеща се над гъсталака, постепенно се насища със сияние. Мъглата поглъщаше примигващите светлини на Крейвънмур и създаваше призрачен мираж, обвивайки гората в златиста пара. Щом излязоха на открито, странното явление получи обяснение, но това съвсем не ги успокои. Всички прозорци на имението светеха ярко, поради което внушителната постройка приличаше на призрачен кораб, изплувал от морските дълбини.

Исмаел и Ирен се спряха пред решетестата врата, която водеше към градината, и загледаха в унес хипнотичното видение. Окъпан в тази ярка светлина, силуетът на Крейвънмур изглеждаше още по-зловещ, отколкото в мрака. Десетки водоливници се открояваха като стражи, изникнали от някой кошмар. Но не това зрелище спря младите хора. Нещо витаеше във въздуха — невидимо присъствие, от което ги побиваха тръпки. Вятърът носеше звуците, издавани от десетки, стотици роботи, които се движеха из имението; чуваше се нестройната мелодия на някаква въртележка и изкуственият смях на цяла армия от механични създания, скрити из коридорите на сградата.

Известно време Исмаел и Ирен слушаха като вцепенени гласа на Крейвънмур. Източникът на адската какофония се намираше току зад прага на парадния вход. От широко отворените врати се лееше златиста светлина, а през булото ѝ сенките се движеха и танцуваха под звуците на смразяваща кръвта мелодия. Ирен инстинктивно стисна ръката на Исмаел, а той я изгледа с непроницаемо изражение.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш там? — попита момчето.

В един от прозорците се очерта силуетът на балерина, която въртеше пируети. Ирен извърна очи.

— Не е нужно да идваш с мен. В края на краищата, става дума за моята майка…

— Примамливо предложение. По-добре не го повтаряй — рече Исмаел.

— Добре — кимна Ирен. — Да става каквото ще…

— Да става каквото ще.

Стараейки се да не мислят за смеха, музиката, светлините и зловещия парад на куклите, с които бе претъпкано това място, двамата се заизкачваха по главното стълбище на Крейвънмур. Когато атмосферата на дома ги обгърна, Исмаел осъзна, че всичко видяно и преживяно до момента е било само предисловие. Ангелът и останалите играчки на Лазарус не го плашеха. Нещо витаеше в тази къща — мощно, осезаемо присъствие. Невидима сила, която излъчваше ярост и омраза. И Исмаел интуитивно разбра, че тя ги очаква.

Дориан затропа по вратата на сградата на жандармерията. Беше останал без дъх и краката му се подкосяваха. Беше тичал като луд през гората до Английския плаж, а после по безкрайното шосе, което се виеше край залива до града, докато слънцето залязваше зад хоризонта. Не бе почивал дори за миг, съзнавайки, че ако спре, после десет години не ще може да помръдне крак. Една картина в ума му го тласкаше да продължава с неотслабваща сила: образът на призрачното същество, което отнасяше майка му в мрака. Споменът за това видение бе достатъчен, за да го накара да тича до края на света.

Когато вратата най-сетне се отвори, от нея се подаде шишкавата фигура на агент Жобар. Малките очички на жандарма огледаха момчето, което сякаш щеше да рухне всеки миг. На Дориан му се стори, че вижда пред себе си носорог. Мъжът се усмихна сардонично и, пъхнал с привичен жест палци в джобовете на униформата си, направи гримаса на досада. Дориан си пое дъх и се опита да преглътне, но устата му бе съвсем пресъхнала.

— Е? — троснато попита Жобар.

— Вода…

— Това тук не е бар, другарю Совел.

С тази тънка ирония дебелокожият полицай вероятно искаше да покаже завидната си прозорливост и инстинкт на добре обучена хрътка. Все пак той пусна момчето да влезе и му подаде чаша вода от цистерната. Дориан никога не бе подозирал, че водата може да бъде толкова вкусна.