Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Това е куклата, която видяхме преди. Не е майка ти — каза момчето, опитвайки се да изтръгне приятелката си от транса, в който я бе хвърлило кошмарното видение. — Някаква сила движи всички тези марионетки…

В механизма на робота нещо изскърца. Исмаел видя как лапите отново се стрелнаха към тях. Той сграбчи Ирен и хукна към стълбището, въпреки че нямаше представа накъде отива. Двамата тичаха колкото им крака държат по една галерия с врати, които се отваряха край тях, и разни силуети, спускащи се от тавана.

— По-бързо! — извика Исмаел, чувайки зад гърба си стърженето на кабели.

Ирен се обърна да погледне назад. Хищните челюсти на чудовищното копие на майка ѝ щракнаха на двайсет сантиметра от нея. Пет остри като игли нокти посегнаха към лицето ѝ. Исмаел я дръпна встрани и я бутна през първата изпречила се врата в една голяма сумрачна зала.

Момичето падна ничком на пода, а Исмаел затръшна вратата зад гърба си. Ноктите на робота се забиха в дървото като смъртоносни стрели.

— Боже мой… — въздъхна момчето. — Пак се почна…

Ирен вдигна лице, пребледняла като платно.

— Добре ли си? — попита Исмаел.

Тя кимна неопределено и се огледа наоколо. Цели стени с книги се издигаха край тях, устремени към безкрая. Хиляди лавици с томове образуваха вита вавилонска кула, лабиринт от стълби и проходи.

— Попаднали сме в библиотеката на Лазарус.

— Дано поне да има втори изход, защото хич не ми се ще да проверявам какво става там… — рече Исмаел, сочейки вратата зад себе си.

— Трябва да има. Почти съм сигурна, само че не зная къде се намира — каза Ирен и се приближи към средата на залата, докато момчето подпираше вратата с един стол.

Ако тази барикада издържеше повече от две минути, помисли си Исмаел, той щеше безпрекословно да повярва, че на тоя свят стават чудеса. Ирен промълви нещо зад гърба му. Той се обърна и я видя да стои до едно писалище, където разглеждаше старинна наглед книга.

— Тук има нещо интересно — рече момичето.

Мрачно предчувствие обзе Исмаел.

— Остави тази книга.

— Защо? — изненадано попита Ирен.

— Остави я!

Тя послушно затвори книгата. Огънят от камината, която отопляваше библиотеката, освети позлатените букви на корицата: Doppelgänger.

Ирен едва се бе отдалечила на няколко крачки от писалището, когато мощна вибрация разтърси пода под нозете ѝ. Огънят в камината позатихна и книгите върху безкрайните рафтове се затресоха. Момичето изтича при Исмаел.

— Какво, по дяволите…? — възкликна той, доловил на свой ред тътена, който сякаш извираше от самите недра на сградата.

В този миг книгата, която Ирен бе оставила на писалището, рязко се отвори. Пламъците в камината секнаха напълно, сякаш угасени от ледено дихание. Исмаел прегърна приятелката си и я притисна към себе си. От висините заваляха книги, съборени от невидими ръце.

— Тук има и друг освен нас… — прошепна Ирен. — Усещам го…

Страниците на книгата бавно се заобръщаха от вятъра, извил се в стаята. Загледан в листовете на древния том, които светеха със собствена светлина, Исмаел изведнъж забеляза, че буквите сякаш се изпаряват една по една, образувайки облак от тъмен газ над книгата. Неясният силует поглъщаше дума след дума, изречение след изречение. Постепенно стана по-плътен; напомняше призрак от черно мастило, реещ се в пространството.

Черният облак се разшири и сякаш от нищото се оформиха ръце и туловище. Накрая се образува и непроницаемо лице.

Настръхнали от ужас, Исмаел и Ирен гледаха привидението, край което се появиха и други силуети, други сенки, оживели от страниците на изпопадалите книги. Пред смаяните погледи на младите хора бавно се разгърна цяла армия от сенки. Сенки на деца, на старци, на дами с причудливи тоалети… Всички те явно бяха пленени души, твърде слаби, за да придобият плътност и обем. Лица, изкривени от страдание, бездейни и лишени от воля. Докато ги гледаше, момичето почувства, че се намира пред изгубените души на десетки създания, уловени в капана на страшна магия. Те протягаха ръце към Исмаел и Ирен, молейки за помощ, но пръстите им се разтваряха в миражи от пара. Ясно доловим бе ужасът на техния кошмар, на мрачния сън, който ги терзаеше.

Докато траеше краткото видение, Ирен се запита кои бяха тези сенки и как се бяха озовали тук. Дали не бяха непредпазливи посетители, попаднали някога на това място също като нея? За миг я осени страшната мисъл, че може да види и майка си сред тези прокълнати души, деца на нощта. Но само с едно движение сянката, изникнала от книгата, превърна безплътните им тела във вихър от мрак, който се разнесе из залата.