Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Момчето грабна една свещ и тикна пламъка ѝ в паяка, устремил се към гърлото на Ирен. При допира с огъня съществото засъска от ярост и болка и се разпадна, образувайки дъжд от черни капки. Исмаел захвърли свещта и дръпна Ирен встрани от тези останки. Плъзгайки се по пода, лепкавите капки се събраха в едно петно, което изпълзя до вратата и се процеди под прага ѝ.

— Огънят! Сянката се бои от огъня… — рече Ирен.

— Значи точно това ще получи от нас.

Исмаел постави една свещ на пода до вратата, докато момичето оглеждаше стаята, в която бяха попаднали. Приличаше най-вече на празен, необзаведен вестибюл, потънал в прах, който се бе трупал десетилетия наред. Вероятно тази стаичка някога бе служила за склад или допълнително хранилище към библиотеката. При по-внимателно вглеждане обаче се виждаха някакви неясни форми по тавана. Неголеми тръби. Ирен взе една свещ и я вдигна над главата си, за да разгледа помещението по — добре. Озарени от пламъка, по стените блеснаха плочки и мозайки.

— Къде сме, дявол да го вземе? — възкликна Исмаел.

— Не зная… Прилича… прилича на баня…

Пламъкът освети метални душове — тръби с подобни на камбанка накрайници с мрежа от ситни дупчици. Всичко беше ръждясало и обвито със завеси от паяжини.

— Каквото и да е, тук от цяла вечност не е…

Исмаел още не бе завършил изречението си, когато се разнесе жално скърцане — характерният звук от завъртането на ръждясал кран. Прозвуча съвсем наблизо.

Ирен вдигна свещта към облицованата с плочки стена; и двамата видяха как два спирателни крана бавно се въртят.

Мощна вибрация разтресе стените. Настъпи кратка тишина, после Исмаел и Ирен доловиха звук — нещо се промъкваше по тръбите над главите им. Опитваше се да си пробие път по тесния водопровод.

— Тя е тук! — извика Ирен.

Исмаел кимна, без да откъсва поглед от пръскачките на душовете. Само след секунди през дупките им бавно закапа катраненочерна маса. Момичето и момчето заотстъпваха полека, гледайки неотклонно сянката, която постепенно се оформяше пред тях, както падащите песъчинки в пясъчен часовник образуват нарастваща купчинка.

Чифт очи се очертаха в тъмната маса, сетне се появи лицето на Лазарус с приветлива усмивка на устните. Тази гледка би била успокоителна, ако Ирен и Исмаел не знаеха, че това пред тях не е Лазарус. Момичето пристъпи към сянката.

— Къде е майка ми? — попита предизвикателно.

В отговор се разнесе дълбок глас, в който нямаше нищо човешко:

— Тя е при мен.

— Стой по-далече от нея — каза момчето на приятелката си.

Сянката впи поглед в него и Исмаел като че ли изпадна в транс. Ирен го разтърси и искаше да го дръпне встрани от сянката, но той не можеше да помръдне, озовал се под влиянието на злотворната сила. Момичето застана между двамата и зашлеви Исмаел, с което успя да го изтръгне от вцепенението. Лицето на сянката се изкриви от ярост и тя протегна заплашително дългите си ръце. Ирен блъсна Исмаел към стената и се опита да се изплъзне от острите нокти.

В този миг една врата се отвори в мрака и в отсрещния край на помещението се появи сноп светлина. На прага се очерта силуетът на човек, който държеше маслена лампа.

— Махай се оттук! — извика той и Ирен позна гласа му — това бе Лазарус Жан, майсторът на играчки.

Сянката нададе вой, пълен с омраза, и свещите угаснаха една по една. Лазарус пристъпи към нея. Изглеждаше много по-стар, отколкото си го спомняше Ирен. Кървясалите му очи издаваха страшна умора; това бяха очите на човек, разяждан от тежка болест.

— Махай се! — кресна отново.

Сянката показа за миг демоничното си лице и се разтвори в газообразен облак, който се изниза през пролуките на пода и една пукнатина в стената. Бягството ѝ бе съпроводено от звук, подобен на воя на вятъра зад прозорците.

В продължение на няколко секунди Лазарус се взираше в пукнатината, после се обърна и измери Исмаел и Ирен с пронизващ поглед.

— Какво правите тук, ако мога да знам? — попита той, без да крие гнева си.

— Дойдох заради майка ми и няма да си тръгна без нея — отвърна Ирен, която издържа на втренчения изпитателен поглед, без да трепне.

— Не знаеш с какво си имаш работа… — рече Лазарус. — Побързайте насам! Скоро ще се върне.

Той ги изведе от стаята.

— Какво беше това? Какво видяхме току-що? — попита Исмаел.

Лазарус го изгледа внимателно.

— Това бях аз. Видяхте мен…

Майсторът на играчки ги поведе през сложен лабиринт от тунели, които пресичаха недрата на Крейвънмур под формата на тесни проходи, прокарани успоредно на галериите и коридорите. От двете страни имаше множество затворени врати — тайни изходи от десетките стаи и зали на имението. Тесните коридори усилваха ехото от стъпките им и създаваха впечатлението, че невидима войска ги следва по петите.