Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Сигурна съм, че сянката държи мама там — рече Ирен.

Зад завесите в дъното на коридора се виждаше затворената врата от гравирано дърво.

Нов хладен повей раздвижи прозрачната материя.

Исмаел се спря и втренчи поглед пред себе си. Изопнат като струна, той се опитваше да види нещо в тъмното.

— Какво има? — попита Ирен, забелязала напрежението му.

Момчето понечи да ѝ отговори, но размисли. Тя огледа коридора зад тях. В края му се виждаше точица светлина, останалото тънеше в мрак.

— Тя е там — рече Исмаел. — Наблюдава ни.

Ирен се притисна към него.

— Не я ли усещаш?

— Да не се задържаме тук, Исмаел.

Той кимна, макар че мислите му бяха другаде. Ирен го хвана за ръката и го поведе към вратата на стаята. Момчето по целия път поглеждаше през рамо. Най-сетне, когато спряха пред входа, очите им се срещнаха. Без да продума, Исмаел хвана кръглата дръжка и бавно я завъртя. Тя поддаде с едва доловимо скърцане и масивната дървена врата, повлечена от собствената си тежест, плавно се отвори навътре, въртейки се на пантите си.

Стаята бе забулена в ефирна синкава мъгла, нарушавана само от алените отблясъци на огъня в камината.

Ирен пристъпи няколко крачки напред. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше. Големият портрет на Алма Малтис сияеше над камината, а пламъците хвърляха отражения из задушната стая, загатвайки очертанията на прозрачните копринени завеси, ограждащи балдахина на леглото. Исмаел затвори внимателно вратата и последва Ирен.

Протегнатата ѝ ръка го спря. Сочеше едно кресло, обърнато към огъня, с гръб към тях. От едната му облегалка висеше бледа ръка, отпусната като увехнало цвете.

На пода до нея проблясваха късчета стъкло от счупена чаша в локвичка течност — искрящи перли върху огледална повърхност. Сърцето на Ирен заби учестено. Тя пусна ръката на Исмаел и се приближи до креслото с несигурна крачка. Танцуващите пламъци осветиха лицето на изпадналата в унес Симон.

Ирен коленичи до майка си и взе ръката ѝ. В продължение на няколко секунди не успя да намери пулса ѝ.

— Боже мой…

Исмаел бързо се спусна към писалището и грабна оттам малък сребърен поднос. Изтича до Симон и го постави пред лицето ѝ. Излъсканата повърхност леко се замъгли. Ирен въздъхна дълбоко.

— Жива е — заяви Исмаел, гледайки безчувственото лице на жената. Стори му се, че вижда у нея една по-зряла и мъдра Ирен.

— Трябва да я изнесем оттук. Помогни ми.

Застанаха от двете страни на Симон, подхванаха я и се опитаха да я измъкнат от креслото.

Едва я бяха повдигнали с няколко сантиметра, когато в стаята се разнесе дълбок, смразяващ кръвта шепот. Исмаел и Ирен замръзнаха на място и се заоглеждаха. В колебливата светлина от камината собствените им сенки пробягваха по стените.

— Да не губим време — подкани момичето.

Исмаел привдигна отново Симон, но този път звукът се чу по-близо и той установи откъде идваше — от платното на портрета! За миг слоят лак върху картината се изду като тъмен мехур, добивайки обем; от тази форма изникнаха две дълги ръце с остри като ками нокти.

Исмаел понечи да отстъпи, но сянката скочи от стената като котка, прелетя през сумрачната стая и се метна на гърба му. За миг момчето видя единствено собствената си сянка, която го наблюдаваше. После от очертанията на неговия силует изплува друг и се разрасна като лепкава маса, докато накрая погълна напълно сянката на Исмаел. Тялото на Симон се изплъзна от ръцете му. Мощна лапа от ледена мъгла обви шията му и го запрати в стената с неудържима сила.

— Исмаел! — извика Ирен.

Сянката се извърна към нея. Девойката побягна към другия край на стаята. Мракът я огради, очертавайки смъртоносен обръч около нея. Тя почувства ледения, стряскащ допир на сянката, която обгърна тялото ѝ и скова мускулите ѝ. Напразно се помъчи да се изтръгне от хватката, наблюдавайки с ужас как от тавана се спусна една черна форма, която доби познатите черти на Хана. Призрачният двойник изгледа Ирен с люта омраза; от безплътните му устни се подаваха дълги остри зъби, влажни и блестящи.

— Ти не си Хана — промълви Ирен едва чуто.

Сянката ѝ зашлеви плесница, при което одраска бузата ѝ. Сетне за миг погълна избилите капки кръв, изсмука ги като силна въздушна струя. Ирен усети пристъп на гадене. Надвисналият над нея призрак размаха току пред очите ѝ дългите си пръсти с остри като кинжали нокти.

В това време зашеметеният от удара Исмаел се привдигна и чу хриплив зъл шепот. В центъра на стаята сянката държеше здраво Ирен и се готвеше да я унищожи. Момчето с вик се нахвърли върху безплътната маса. Тялото му премина през нея; тя се разпадна на хиляди пръски, които закапаха по пода като дъжд от течен въглен. Исмаел вдигна Ирен и я издърпа от обсега на сянката. Капките по пода се сляха и образуваха вихър, който подхвана мебелите в стаята и те се разлетяха към прозорците и стените като смъртоносни снаряди.