Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Исмаел никога нямаше да забрави сетните мигове на Лазарус и неговата любима. Последното, което видя, бе как майсторът на играчки я целува по челото. Тогава се зарече, че ще пази тайната му до края на живота си.

В светлината на първите утринни лъчи се видя облак от пепел, който се носеше към хоризонта над пурпурния залив. Докато зората бавно разпръсваше мъглата над Английския плаж, руините на Крейвънмур се очертаха над короните на дърветата. Ефирни спирали от призрачен дим се въздигаха към небето, прокарвайки през облаците пътеки от черно кадифе, пресичани само от птичите ята, които летяха на запад.

Булото на нощта не бързаше да се вдигне и меднозлатистата мъгла, скрила островчето с фара в далечината, се разтвори в мираж от бели криле, отнасяни от утринния бриз.

Седнали на бялата пясъчна покривка на пустия плаж, Ирен и Исмаел наблюдаваха как изтичат последните минути на онази дълга лятна нощ през 1937 г. Мълчаливо се държаха за ръце, докато първите бледорозови отблясъци на слънцето, надничащо иззад облаците, застлаха морето с искряща бисерна пътека. Кулата на фара се издигаше в утринната мараня, тъмна и самотна. Лека усмивка заигра по устните на Ирен, когато осъзна, че светлините, които местните жители виждаха в мъглата, са угаснали завинаги. Септемврийските светлини си бяха отишли с настъпването на зората.

Вече нищо не би могло да задържи изгубената душа на Алма Малтис, блуждаеща във времето — дори и споменът за събитията през това лято. Докато вълните отнасяха тези мисли, Ирен погледна Исмаел. Сълзи напираха в очите му, но тя знаеше, че никога няма да ги пролее.

— Да си вървим у дома — рече той.

Ирен кимна. Двамата заедно поеха по брега към Къщата на носа. Докато вървяха, една-едничка мисъл се въртеше в ума на момичето: в този свят на светлини и сенки всеки трябва да намери своя път.

След няколко дни, когато Симон им предаде думите на сянката — истинската история на Лазарус Жан и Алма Малтис, — всички части от ребуса най-сетне се сглобиха. Ала фактът, че бяха успели да хвърлят светлина върху събитията, вече не можеше да промени техния ход. Проклятие бе преследвало Лазарус Жан от нещастното му детство до сетния му час. Накрая той сам бе разбрал, че смъртта е единственият му изход. И не му остана друго, освен да се отправи на последния си път, за да се събере с Алма там, където вече не можеха да ги достигнат неговата сянка и зловредната магия на незнайния властелин на сенките, който се криеше под името Даниел Хофман. Дори и той, при цялото си могъщество и лукавство, беше безсилен да скъса нишката, която свързваше Лазарус и Алма отвъд живота и смъртта.

Париж, 26 май 1947 г.

Скъпи Исмаел,

Измина много време, откак ти писах за последен път. Твърде много. Накрая, само преди седмица, се случи чудото. Всичките писма, които години наред си пращал на стария ми адрес, попаднаха при мен благодарение на добротата на една съседка. Клетата женица е на почти деветдесет години! Тя ги бе пазила през цялото време с надеждата, че един ден някой може да ги потърси.

Цяла седмица ги четох и препрочитах до насита. Ще ги запазя като най-ценното си притежание. Трудно ми е да обясня причините за моето мълчание и дълго отсъствие. Особено на теб, Исмаел. Особено на теб.

Можеха ли да подозират онези две деца на плажа, че в утрото, когато сянката на Лазарус Жан се изпари завинаги, друга, много по-страшна сянка щеше да надвисне над света? Сянката на омразата. Оттогава навярно всички ние неведнъж сме си спомняли за Даниел Хофман и неговата „работа“ в Берлин.

Когато изгубих връзка с теб през ужасните години на войната, ти написах стотици писма, които така и не са стигнали до теб. Все още се питам къде ли са отишли, къде ли са се приютили толкова думи и мисли, които исках да споделя с теб. Трябва да знаеш, че в онези мрачни времена споменът за теб и за онова лято в Синия залив бе пламъчето, което ми вдъхваше живот, силата, която ми помагаше да оцелея ден след ден.

Навярно знаеш, че Дориан се записа в армията и прослужи две години в Северна Африка. Оттам се върна с куп нелепи тенекиени медали и с една рана, от която ще куца до края на живота си. И все пак бе от късметлиите, които се завърнаха. Сигурно ще те зарадва вестта, че той най-сетне си намери работа в картографския отдел на търговския флот и в редките мигове, когато приятелката му Мишел го оставя на мира (да можеше да я видиш…), обхожда с компаса си света от край до край.