Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Не. Оставете ме с нея. И си вървете… — промълви той. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв.

Исмаел го привдигна и го отнесе до постелята. Там зърна едно бледо и тъжно лице и тази гледка го прониза като нож. Пред него бе Алма Малтис. Печалните ѝ очи го гледаха втренчено, унесени в сън, от който тя никога не би могла да се събуди.

Това беше механична кукла.

През всички тези години Лазарус бе живял с робот, за да поддържа спомена за съпругата си, която сянката му бе отнела.

Потресен, Исмаел отстъпи назад. Лазарус го погледна умоляващо.

— Остави ме насаме с нея… Моля те.

— Но… тя е само… — поде Исмаел.

— Тя е всичко, което имам…

Тогава момчето проумя защо не бяха намерили тялото на жената, удавила се край островчето с фара. Лазарус го бе извадил от водата и го бе върнал към живот — но живот изкуствен, нереален. Неспособен да приеме самотата и загубата на любимата жена, бе създал по нейно подобие един призрак — печално копие, с което бе живял цели двайсет години. Взирайки се в изтерзаните му очи, Исмаел разбра, че по някакъв невъобразим начин Александра Алма Малтис бе все така жива в сърцето на Лазарус.

Майсторът на играчки му отправи един последен, пълен с болка поглед. Момчето кимна бавно и се върна при Ирен. Тя забеляза, че е пребледнял, сякаш бе видял самата смърт.

— Какво…?

— Да си тръгваме. Веднага! — припряно рече Исмаел.

— Но…

— Да тръгваме, казах!

Двамата извлякоха Симон в коридора. Вратата се затръшна след тях и Лазарус остана вътре като в гробница. Ирен и Исмаел се затичаха със сетни сили по коридора към централното стълбище, като се опитваха да не дават ухо на нечовешкия вой, долитащ от онази стая. Това беше гласът на сянката.

Лазарус Жан се надигна от ложето, като се олюляваше, и се изправи срещу призрака, който го гледаше отчаяно. Дупчицата, пробита от куршума, растеше с всяка секунда и поглъщаше сянката. Тя отново скочи към стената, търсейки убежище в портрета, но този път Лазарус измъкна горяща цепеница от камината и подпали платното.

Пламъците плъзнаха по картината като вълни по повърхността на езеро. Сянката изрева и в мрака на библиотеката страниците на черната книга започнаха да кървят, а накрая се запалиха.

Лазарус се повлече отново към постелята, но сянката, ожесточена и разяждана от пламъците, се хвърли след него, оставяйки огнена диря. Завесите на балдахина се подпалиха и огнените езици плъзнаха по пода и по тавана, като поглъщаха яростно всичко по пътя си. За броени мигове в стаята се отприщи истински ад.

Пламъците стигнаха до прозорците и от жегата се пръснаха и малкото оцелели стъкла. От нощния въздух пожарът се разгоря с неудържима сила. Вратата на стаята рухна в коридора и огънят бавно, но неумолимо като чума превзе целия дом.

Стъпвайки сред пламъците, Лазарус извади стъкленото шишенце, което сянката бе обитавала години наред, и го вдигна високо. С отчаян вопъл тя се пъхна в стъкления съд, чиито стени тутакси се покриха с дантела от скреж. Лазарус запуши шишенцето, погледна го за последен път и го запрати в огъня. То се пръсна на хиляди късчета и сянката изчезна завинаги като обезсилено проклятие. А заедно с това майсторът на играчки почувства, че животът бавно го напуска, изтичайки през гибелната рана.

Когато Ирен и Исмаел излязоха през главната врата, носейки безчувственото тяло на Симон, пламъците вече се подаваха през прозорците на третия етаж. Само след секунди витражите започнаха да се пръскат един по един и над градината заваля порой от стъклени отломки. Бегълците се затичаха към гората и едва когато се озоваха под спасителния покров на дърветата, се обърнаха да погледнат назад.

Крейвънмур гореше.

В онази нощ на 1937 г. приказните създания, населяващи вселената на Лазарус Жан, бяха унищожени от пламъците едно по едно. Стрелките на говорещите часовници се разтекоха като струйки разтопено олово. Балерини и оркестри, фокусници, вещици и шахматисти, всевъзможни чудеса, на които не бе съдено да дочакат следващия ден… Нищо не бе пощадено. Етаж след етаж, стая след стая духът на разрушението заличи завинаги всичко, което се намираше в този вълшебен и страшен дом.

Фантастични творения, плод на многогодишен труд, се изпариха, оставяйки след себе си само шепа пепел. В огнения ад, където единствени свидетели бяха пламъците, изгоряха и фотографиите и изрезките, кътани така грижливо от Лазарус Жан. И когато полицейските коли стигнаха до призрачната клада, осветила нощното небе като зора, очите на онова измъчено дете се затвориха завинаги в стаята, в която никога не бе имало и нямаше да има играчки.