Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Заграждението, което преди години пустеело, сега било пълно със статуи. Джейкъб си играел сред тях, когато баща му го открил и го измъкнал оттам. Два дена по-късно Флайшман ме посети в кулата на фара и ми разказа какво е станало. Накара ме да се закълна, че ако нещо се случи с него, аз ще се погрижа за детето. Това беше само началото. Той криеше от жена си необяснимите произшествия, които се случваха около техния син, но в сърцето си знаеше, че няма изход и че Каин рано или късно ще се върне, за да си потърси обещаното.

— Какво стана в нощта, когато Джейкъб се удави? — прекъсна го Макс. Догаждаше се за отговора, но се надяваше, че думите на стареца ще опровергаят опасенията му.

Виктор Крей сведе глава и помълча за миг, преди да отговори.

— В ден като днешния, 23 юни — датата, на която потъна „Орфей“, — страхотна буря се разрази в морето. Рибарите се завтекоха да завържат здраво лодките си, а местните жители залостиха вратите и прозорците си, точно както бяха сторили и в нощта на корабокрушението. Мястото се превърна в призрачен град под напора на бурята. Аз бях в кулата на фара и изведнъж ме връхлетя ужасно предчувствие — детето беше в опасност. Прекосих пустите улици и дойдох тук с цялата бързина, на която бях способен. Джейкъб беше излязъл от къщи и вървеше към брега, където вълните се разбиваха яростно. Валеше като из ведро и видимостта беше лоша, но все пак съгледах един блестящ силует, който бе изникнал от водата и протягаше към детето две дълги като пипала ръце. Джейкъб вървеше като хипнотизиран право към водното създание, което едва различавах в мрака. Беше Каин — в това не се съмнявах, — но тоя път сякаш всичките му образи се бяха слели в една постоянно променяща се фигура… Просто не зная как да ти я опиша…

— Виждал съм тази форма — прекъсна го Макс, спестявайки на стареца описание на създанието, което бе видял с очите си само преди няколко часа. — Продължавайте.

— Зачудих се къде са се дянали Флайшман и жена му и защо са оставили детето, затова погледнах към къщата. Една трупа от циркаджии — телата им сякаш бяха изсечени от камък, но се движеха — ги задържаше на верандата.

— Статуите от градината — вметна Макс.

Пазачът на фара кимна.

— Единствената ми мисъл в оня миг бе, че трябва да спася детето. Онова нещо го беше взело в прегръдките си и го теглеше навътре в морето. Хвърлих се към създанието и минах през него. Огромният силует от вода се стопи в мрака. Джейкъб бе потънал. Наложи се да се гмурна няколко пъти, преди да открия тялото му в тъмните води и да го измъкна на повърхността. Извлякох го на пясъка, далече от вълните, и се опитах да го съживя. Статуите бяха изчезнали заедно с Каин. Флайшман и Ева дотичаха, за да помогнат на сина си, но когато стигнаха до нас, той вече нямаше пулс. Внесохме го в къщата и опитахме какво ли не, но напразно: момчето беше мъртво. Обезумял от мъка, баща му изтича навън, като крещеше срещу бурята и предлагаше на Каин да вземе неговия живот, но да пощади детето. След няколко минути се случи нещо необяснимо: Джейкъб отвори очи. Беше в шок, не ни позна и дори не можеше да си спомни собственото си име. Ева го уви в одеяло, отнесе го на горния етаж и го сложи да си легне. Малко по-късно, когато слезе долу, тя дойде при мен и много спокойно ми каза, че ако детето остане при тях, животът му ще бъде в опасност. Помоли ме да го взема и да го отгледам, сякаш е мой син — онзи син, който двамата с нея можехме да имаме, ако съдбата бе избрала друг път. Флайшман дори не дръзна да влезе в къщата. Приех да изпълня молбата на Ева Грей и прочетох в очите ѝ, че тя се отказваше от едничкото нещо, придало смисъл на живота ѝ. На следващия ден отведох момчето с мен. Повече не видях съпрузите Флайшман.

Последва дълга пауза. На Макс му се стори, че старецът се опитва да сдържи сълзите си, скрил лице зад белите си, сбръчкани ръце.

— Година, по-късно научих, че Ричард се е споминал от някаква странна инфекция, която прихванал от ухапването на подивяло куче. Що се отнася до Ева Грей, може и да е още жива — до ден-днешен не знам нищо за нея…

Загледан в посърналото лице на стареца, Макс разбра, че го е преценил погрешно, макар че би предпочел Виктор Крей да е негодник, вместо казаното от него да е истина.

— Вие сте съчинили онази история за родителите на Роланд, дори сте му дали ново име… — Крей кимна, признавайки тайната на живота си пред едно тринайсетгодишно момче, което бе виждал едва няколко пъти.

— Значи Роланд не знае кой е в действителност?