Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Долавяше, че зад събитията от последните дни се крие някаква логика. Усещането за надвиснала опасност бе съвсем осезаемо и появите на доктор Каин зачестяваха. С всеки изминал час присъствието му като че ли набираше мощ. В очите на Макс всичко бе част от сложен механизъм, чиито елементи се сглобяваха бавно, но сигурно, а в самия му център бе печалната история на Джейкъб Флайшман. Всичко сочеше натам — от тайнствените посещения в градината със статуите, които бе видял в старите филми, та до онова неописуемо създание, което за малко не ги бе погубило същия следобед.

Случилото се в тоя ден подсказваше, че не могат да си позволят лукса да чакат нова среща с доктор Каин, за да предприемат някакви действия; трябваше да го изпреварят и да се опитат да предвидят каква ще е следващата му крачка. За Макс имаше само един начин да разбере това: да проследи дирята, която Джейкъб Флайшман бе оставил преди години във филмите си.

Без да си прави труда да буди сестра си и Роланд, той се качи на колелото си и се отправи към къщата на плажа. В далечината, над линията на хоризонта, една тъмна точка изникна от нищото и започна да се разширява като облак от смъртоносен газ. Задаваше се буря.

Завърнал се отново у дома, Макс пъхна един филм в ролката на прожектора. Температурата бе спаднала осезателно, докато пътуваше с колелото, и продължаваше да спада. Първите кънтежи на бурята можеха да се чуят между откъслечните пориви на вятъра, който блъскаше кепенците на прозорците. Преди да пусне филма, момчето изтича на горния етаж и си облече топли дрехи. Старият дървен градеж скърцаше под краката му и къщата сякаш бе уязвима за атаките на вятъра. Докато се преобличаше, Макс видя от прозореца на стаята си как наближаващата буря покрива небето с мантия от мрак, който щеше да докара нощта няколко часа по-рано. Залости добре прозореца и слезе долу да включи прожектора.

За пореден път образите оживяха на стената и Макс се съсредоточи върху филма. Този път камерата показваше позната сцена — коридорите на къщата на плажа. Той позна интериора на стаята, в която се намираше в момента. Обзавеждането и мебелировката бяха различни и от дома лъхаше на разкош, докато окото на камерата описваше бавни кръгове, показвайки стени и прозорци. Сякаш в тъканта на времето се бе отворила врата, която му позволяваше да посети къщата преди близо десет години.

След няколко минути на долния етаж, камерата отведе зрителя на горния. Достигайки до площадката, тя се насочи към една врата в края на коридора, която водеше към стаята, заемана от Ирина до деня на произшествието. Вратата се отвори и обективът показа празната, сумрачна стая, докато накрая спря пред стенния гардероб.

Изминаха няколко секунди, в които нищо не се случи: камерата не регистрира никакво движение в стаята. Изведнъж вратата на гардероба се отвори със замах и се блъсна в стената, като се люлееше на пантите си. Макс напрегна очи, за да види какво имаше в тъмния гардероб. Една ръка в бяла ръкавица се подаде от сенките, държейки някакъв лъскав предмет, окачен на верижка. Момчето отгатна какво ще последва: доктор Каин излезе от гардероба и се усмихна към камерата.

Макс позна кръглия предмет, който Принца на мъглата държеше в ръка — това бе часовникът, който бе получил от баща си и впоследствие изгубил в мавзолея на Джейкъб Флайшман. Сега подаръкът бе във властта на мага, който по някакъв начин бе отнесъл най-ценното му притежание в призрачното измерение на черно-белите образи, извиращи от стария прожектор.

Камерата се спря на часовника и Макс видя съвсем ясно как стрелките му се завъртяха наобратно с невероятна скорост — все по-бързо и по-бързо, докато накрая погледът му вече не можеше да ги следи. След малко часовникът започна да изпуска дим и искри и най-сетне избухна в пламъци. Макс гледаше сцената като омагьосан, неспособен да откъсне очи от горящия часовник. Миг по-късно камерата рязко се отмести към стената на стаята и се фокусира върху една стара тоалетна масичка с огледало. Камерата се приближи до огледалото и спря, показвайки съвършено ясно отражението на онзи, който я държеше.

Макс преглътна на сухо; най-сетне виждаше отчетливо кой бе заснел тези филми преди години в същата къща. Разпозна детското, усмихнато лице на момчето, което снимаше самото себе си. Беше доста по-малко, но чертите и погледът бяха същите като онези, които бе опознал през последните дни. Това беше Роланд.