Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Роланд буташе Алисия, докато не стигнаха до корпуса на лодката. Макс побърза да сграбчи сестра си под мишниците и се опита да я издърпа на борда. Тя риташе трескаво с плавниците и при едно по-силно дръпване се стовари върху брат си във вътрешността на лодката. Роланд пое дълбоко дъх и се приготви да я последва. Когато Макс му подаде ръка, Роланд прочете по лицето на приятеля си ужас от това, което виждаше зад него. Усети как ръката му се изплъзва от хватката на Макс и нещо му подсказа, че няма да се измъкне жив от водата. Едни студени лапи сграбчиха краката му и с неудържима сила го повлякоха към дълбините.

След първите мигове на паника Роланд отвори очи и загледа нещото, което го влачеше със себе си към тъмното дъно. За момент помисли, че халюцинира, защото онова, което виждаше, не беше солидна форма, а странен силует, образуван сякаш от силно концентрирана течност. Фантастичната подвижна скулптура от вода непрекъснато се променяше, докато той се мъчеше да се изтръгне от смъртоносната ѝ прегръдка.

Водното създание се изви и обърна към Роланд призрачното клоунско лице, което неведнъж беше виждал насън. Клоунът разтвори огромните си челюсти, пълни с дълги и остри като касапски ножове зъби, и очите му се разшириха, докато станаха големи колкото чаени чинии. Роланд усети, че не му достига въздух. Създанието, каквото и да бе то, можеше да променя външността си, както му скимнеше, и намеренията му изглеждаха ясни: да завлече момчето в потъналия кораб. Докато Роланд се чудеше колко ли време ще може да задържи дъха си, преди да се предаде и да нагълта вода, видя, че светлината наоколо е изчезнала. Намираше се в недрата на „Орфей“, обграден от непрогледен мрак.

Макс преглътна с мъка, докато си слагаше водолазните очила, готвейки се да скочи във водата, за да потърси своя приятел. Знаеше, че е абсурдно да се опитва да го спаси. Първо, почти не умееше да се гмурка, а дори да беше опитен водолаз, изобщо не искаше да си представя какво щеше да стане, ако странното създание, уловило Роланд, решеше да нападне и него. Въпреки всичко не можеше просто да седи със скръстени ръце в лодката и да остави приятеля си да умре. Докато си слагаше плавниците, през ума му трескаво преминаха хиляди разумни обяснения на случилото се. Роланд бе получил спазъм или пък промяната в температурата на водата му бе докарала някакъв припадък… Всяка теория бе за предпочитане пред необходимостта да приеме, че онова, което бе видял да тегли приятеля му към дълбините, е реално.

Преди да се гмурне, размени последен поглед с Алисия. По лицето на сестра му ясно се четеше борбата между желанието да спасят Роланд и паниката от мисълта, че същата участ може да сполети и брат ѝ. Преди здравият разум да е разубедил и двама им, момчето скочи в кристалните води на залива. Под него се простираше неясната форма на „Орфей“. Макс заплува към носа на кораба — мястото, където бе видял за последно Роланд, преди силуетът му да се изгуби във водата. През процепите в корпуса като че ли зърна примигващи светлинки, които се вливаха в едно слабо сияние, извиращо от пробива, отворен в трюма от скалите преди двайсет и пет години. Изглеждаше така, сякаш някой бе запалил стотици свещи във вътрешността на „Орфей“. Макс се отправи натам.

Когато се намираше отвесно над отвора в кораба, изплува за миг на повърхността, за да поеме въздух, после се гмурна отново, без да се помайва, докато стигна до корпуса. Преодоляването на тези десетина метра се оказа много по-трудно, отколкото си бе представял. По средата на разстоянието започна да изпитва болезнен натиск в ушите и се уплаши, че ще му се спукат тъпанчетата. Когато стигна до студеното течение, мускулите на цялото му тяло се изопнаха като стоманени въжета и трябваше здравата да рита с плавниците, за да не го повлече течението като изсъхнал лист. Сграбчи с всички сили ръба на корпуса и се помъчи да се овладее. Дробовете му горяха и знаеше, че е само на крачка от паниката. Вдигна очи към повърхността и видя малката лодчица, която му се стори безкрайно далече. Разбра, че ако не действа незабавно, цялото му усилие дотук щеше да се окаже напразно.

Сиянието сякаш извираше от трюма и Макс последва тази светлина, която разкриваше призрачното зрелище на потъналия кораб, напомнящ зловеща подводна катакомба. Навлезе в един коридор, където парцали от прокъсан брезент се люлееха във водата като медузи. В края на коридора съгледа открехната вратичка, зад която като че ли се намираше източникът на светлината. Без да обръща внимание на противните ласки на изгнилия брезент по кожата си, хвана бравата и я дръпна с цялата сила, която можа да събере.