Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Тя го прегърна с всички сили. Макс остана неподвижен, с отпуснати ръце, не знаейки дали това бе изблик на сестринска обич или закъсняла реакция на ужаса, който бе преживяла одеве, докато се мъчеха да свестят Роланд.

— Обичам те, Макс — прошепна Алисия. — Чуваш ли какво ти казвам?

Объркан, той не отговори. Сестра му го освободи от прегръдката си и се извърна към вратата на колибата, обръщайки му гръб. Макс забеляза, че се е разплакала.

— Никога не го забравяй, братчето ми — промълви тя. — А сега поспи малко. И аз ще направя същото.

— Заспя ли сега, изобщо няма да мога да стана — въздъхна Макс.

Пет минути по-късно тримата приятели вече спяха дълбоко в плажната колиба и нямаше сила на света, която да ги събуди.

Здрачаваше се, когато Виктор Крей спря на стотина метра от къщата на плажа, която семейство Карвър бяха избрали за свой дом. Същата къща, където единствената жена, която бе обичал в действителност, Ева Грей, бе родила Джейкъб Флайшман. Гледката на бялата фасада отвори в душата му стари рани, които бе смятал за отдавна заздравели. Не светеха никакви лампи и мястото изглеждаше пусто. Пазачът на фара предположи, че младежите все още са в градчето заедно с Роланд.

Продължи напред и мина през бялата ограда. Същата врата и същите прозорци, които си спомняше отлично, проблясваха под последните слънчеви лъчи. Старецът прекоси градината, излезе в задния двор и пое през полето, което се простираше зад къщата. В далечината се издигаше гората, а на границата с нея бе градината със статуите. Отдавна не бе идвал на това място и сега се спря отново, за да го погледа отдалече, изпълнен с боязън от онова, което се криеше зад стените му. Гъста мъгла пълзеше към него през тъмните пръчки на металната врата.

Виктор Крей бе уплашен и усещаше тежестта на годините си по-ясно от всякога. Гризеше го същият страх, който бе изпитал преди десетилетия в тесните улички на онова индустриално предградие, където чу за пръв път гласа на Принца на мъглата. Сега, в заника на живота му, кръгът сякаш се затваряше и с всеки нов обрат на играта старецът чувстваше, че не са му останали печеливши карти за финалното залагане.

Пазачът на фара се отправи с решителни стъпки към входа на градината. Мъглата, която извираше отвътре, не след дълго го покри до пояс. Той пъхна трепереща ръка в джоба си, извади стария си револвер — старателно зареден преди тръгване — и един силен фенер. С оръжието в ръка влезе в заграждението, запали фенера и освети градината. Снопът светлина разкри необичайна гледка. Виктор Крей свали оръжието и потърка очи, мислейки, че е станал жертва на халюцинация. Нещо се бе объркало — или най-малкото, не това бе очаквал да завари. Разсече отново мъглата с лъча на фенера. Не се заблуждаваше: градината със статуите беше празна.

Объркан, старецът се приближи да огледа изоставените пиедестали. Докато се опитваше да подреди мислите си, дочу далечния тътен на нова буря, която се задаваше, и вдигна очи към хоризонта. Покров от тъмни, заплашителни облаци се разстилаше над морето като мастилено петно в басейн. Светкавица разцепи небесата и ехото на гърма достигна до брега като барабанен ек, обявяващ началото на битка. Виктор Крей се заслуша в рева на бурята, която се надигаше в морето, и най-сетне, спомняйки си, че е видял същото зрелище на борда на „Орфей“ преди двайсет и пет години, разбра какво щеше да се случи.

Макс се събуди, облян в студена пот. Трябваха му няколко секунди, за да разбере къде се намира. Сърцето му препускаше бясно като пърпорещ мотоциклет. На няколко метра от себе си видя познато лице — Алисия, заспала до Роланд — и си спомни, че е в плажната колиба. Бе готов да се закълне, че е подремнал само няколко минути, макар че всъщност беше спал почти цял час. Надигна се тихо и излезе навън да подиша чист въздух, докато тревожните образи от един кошмар, в който той и Роланд оставаха пленени в корпуса на „Орфей“, започнаха да избледняват в ума му.

Плажът беше пуст и приливът бе отнесъл лодката на Роланд в открито море, където течението скоро щеше да я подхване и малкият съд щеше да се изгуби безвъзвратно в необятния океан. Макс се спусна до брега и намокри лицето и раменете си с хладната морска вода. После отиде до един завой, където се образуваше малко заливче, и седна на скалите с крака, потопени във водата, като се надяваше да си възвърне спокойствието, което сънят не бе успял да му даде.