Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— Добре ли си? — изкрещя той, за да надвика рева на вятъра.

Роланд го погледна уплашено като ранено животно, което не може да избяга от преследващия го хищник. Макс видя у него лицето на онова дете, което бе държало камерата пред огледалото, и усети, че го побиват тръпки.

— Той отвлече Алисия — успя да каже най-сетне Роланд.

Макс разбираше, че приятелят му не осъзнава какво се случва в действителност, но чувстваше, че само ще усложни нещата, ако се помъчи да му обясни.

— Каквото и да става — извика Макс, — бягай по-далече от Каин. Чуваш ли ме? Бягай по-далече от него!

Без да обръща внимание на думите му, Роланд нагази в морето, докато разбушувалата се вода го покри до кръста. Макс се впусна след него и се опита да го задържи, но Роланд, който бе по-силен, с лекота се освободи от хватката му и го изблъска назад, преди да заплува по вълните.

— Почакай! — провикна се Макс. — Не знаеш какво става! Той търси теб!

— Зная — отвърна Роланд, без да му даде време да каже нещо повече.

Макс видя как приятелят му се гмурна във вълните и изскочи на повърхността няколко метра по-нататък, плувайки към „Орфей“. Разумната половина на душата му го молеше отчаяно да изтича обратно в колибата и да се скрие под леглото, докато всичко отмине. Както винаги, той послуша другата половина и се хвърли във водата, сигурен, че този път няма да се върне на сушата жив.

Дългите, облечени в ръкавица пръсти на Каин стиснаха китката на Алисия като клещи и я повлякоха по хлъзгавата палуба на „Орфей“, докато тя с всички сили се бореше да се освободи. Каин се обърна, повдигна я във въздуха без никакво усилие и почти долепи лице до нейното, тъй че момичето видя как пламналите му от ярост очи промениха цвета си и от сини станаха златисти, а зениците им се разшириха.

— Няма да повтарям — рече магът с метален, безжизнен глас. — Мирувай или ще съжаляваш. Разбра ли ме?

Той усили болезнено натиска на пръстите си и Алисия се уплаши, че ако не спре, ще натроши костите на китката ѝ като сламки. Разбирайки, че съпротивата е безполезна, момичето кимна нервно. Каин разхлаби хватката си и се усмихна. Нямаше капка съчувствие или любезност в тази усмивка, единствено омраза. Магът пусна Алисия и тя падна на палубата, като удари челото си в метала. Опипа кожата си и усети парещата болка от отворена рана. Без да ѝ даде време да се съвземе, Каин отново сграбчи натъртената ѝ ръка и я помъкна към недрата на кораба.

— По-живо — нареди чародеят, като я заблъска по един коридор, който водеше от мостика към каютите.

Почернелите стени бяха покрити с ръжда и лепкав слой водорасли. Подът бе залят с поне педя тинеста, зловонна вода, носеща какви ли не останки, които се поклащаха с всяко движение на кораба, подмятан от бурните вълни. Доктор Каин сграбчи момичето за косата и отвори вратата на една от каютите. Въздухът се изпълни с облак от газове и смрад от вода, престояла затворена във вътрешността в продължение на двайсет и пет години. Алисия задържа дъха си. Без да пуска косата ѝ, магът я дръпна силно към вратата на каютата.

— Най-луксозният апартамент в кораба, скъпа. Капитанската каюта за моята почетна гостенка. Наслаждавай се на компанията.

Каин я блъсна грубо вътре и затръшна вратата. Момичето падна на колене и заопипва стената зад себе си, търсейки за какво да се хване. В каютата бе тъмно почти като в рог: единствената плаха светлинка идваше от тесен илюминатор, който дългите години под водата бяха покрили с дебела полупрозрачна кора от водорасли и гниещи останки. Неспирното люлеене на кораба, разтърсван от бурята, запрати Алисия към стената на каютата. Тя успя да сграбчи някаква ръждясала тръба и се заозърта наоколо, стараейки се да не мисли за острото зловоние, което изпълваше мястото. След минута-две, когато очите ѝ свикнаха с мъжделивия зрак, успя да разгледа килията, която Каин ѝ бе отредил. Не се виждаше друг изход освен вратата, която магът бе заключил на излизане. Отчаяно затърси метален лост или друг тъп предмет, с който да се опита да я разбие, но не намери нищо. Докато търсеше пипнешком в сумрака някакъв инструмент, който да ѝ помогне да се освободи, ръцете ѝ докоснаха нещо, подпряно на стената. Алисия се отдръпна сепната. Жалките останки на капитана на „Орфей“ се свлякоха в краката ѝ и тя най-сетне разбра какво бе имал предвид Каин, когато спомена за „компания“. Съдбата не бе раздала добри карти на стария Летящ холандец. Ревът на бурното море удави писъците на момичето.