Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Напорът на водата тласкаше Роланд из наводнения трюм и момчето трябваше да предпазва лицето си с ръце от ударите, които получаваше при преминаването си сред останките от корабокрушението. Остави се да бъде носен от течението, докато едно разтърсване на корпуса не го запрати срещу стената, където успя да се хване за някаква метална стълбичка, водеща към горната част на кораба.

Роланд се изкатери по тесните стъпала, после премина през един люк в тъмното машинно отделение, където се намираха съсипаните мотори на „Орфей“. Прецапа през отломките от машинарията до коридора, който водеше към палубата, а оттам претича покрай каютите и стигна до мостика. Изпита странно чувство, когато разпозна всяко кътче на помещението и всички предмети, които толкова пъти бе наблюдавал, гмуркайки се под водата. От този наблюдателен пункт му се разкриваше добър изглед към предната палуба на „Орфей“, където вълните заливаха повърхността и се оттичаха край платформата на мостика. Изведнъж някаква неудържима сила тласна „Орфей“ напред и Роланд с изумление видя как скалистият бряг изникна от мрака точно пред носа на кораба. Щяха да се сблъскат със скалите след броени секунди.

Момчето побърза да се хване за руля, но краката му се подхлъзнаха по покрития с водорасли под. Търкулна се на няколко метра и се блъсна в стария радиоапарат, после почувства с цялото си тяло чудовищното разтърсване, когато корпусът се удари в скалите. Щом най-лошото премина, Роланд се изправи и в този миг чу някакъв звук наблизо — човешки глас сред рева на бурята. Гласът прозвуча отново и той го позна: това бе Алисия, която викаше за помощ от някое кътче на кораба.

Десетте метра, които Макс трябваше да измине по мачтата до палубата на „Орфей“, му се сториха едва ли не сто. Дървото беше прогнило и така нацепено, че когато най-сетне се добра до борда, ръцете и краката му бяха покрити с малки смъдящи драскотини. Реши да не се спира, за да разглежда раните си, и протегна ръка към металния парапет.

Когато успя да се хване здраво, се прехвърли тромаво и падна по лице на палубата. Една тъмна сянка мина пред него и Макс вдигна очи с надеждата да види Роланд. Силуетът на Каин разтвори мантията си и му показа един сребърен предмет, който висеше на верижка. Макс позна часовника, който бе изгубил в мавзолея на Джейкъб Флайшман.

— Това ли търсиш? — поинтересува се магът, като коленичи до момчето и разклати часовника пред очите му.

— Къде е Джейкъб? — попита Макс, без да обръща внимание на насмешливата гримаса, която сякаш бе залепена за лицето на Каин като восъчна маска.

— Това е въпросът на деня — отвърна магът, — и ти ще ми помогнеш да намеря отговора.

Каин стисна часовника в юмрука си и Макс чу как изхрущя металът. Когато магът разтвори дланта си, от бащиния подарък бе останала само неузнаваема сплескана купчинка винтчета и гайки.

— Времето, драги ми Макс, не съществува; то е илюзия. Дори твоят приятел Коперник щеше да отгатне това, ако бе разполагал именно с време. Каква ирония, нали?

Макс тъкмо пресмяташе наум какви са шансовете му да скочи през борда и да се спаси от чародея, но бялата ръкавица на Каин го стисна за гърлото, преди да бе успял да си поеме дъх.

— Какво ще направите с мен? — изстена момчето.

— Какво щеше да направиш със себе си, ако беше на мое място? — попита магът.

Макс усети как смъртоносната хватка прекъсна дишането му и притока на кръв към главата.

— Добър въпрос, нали?

Каин пусна Макс върху палубата. Сблъсъкът с ръждясалия метал за миг замъгли зрението му и той бе обзет от внезапен пристъп на гадене.

— Защо преследвате Джейкъб? — изпелтечи момчето, като се опитваше да спечели време за Роланд.

— Сделката си е сделка, Макс — отвърна чародеят. — Аз изпълних моята част от договорката.

— Но какво значение може да има за вас животът на едно момче? Пък и вече си отмъстихте, като убихте доктор Флайшман, нали така?

Лицето на Каин светна, сякаш Макс току-що му бе задал въпроса, който бе копнял да чуе още от началото на разговора им.

— Когато един кредит не е погасен, се натрупва лихва. Но това не отменя първоначалния дълг. Такъв е моят закон — изсъска магът. — А и от това се изхранвам — от живота на Джейкъб и още мнозина като него. Знаеш ли от колко години бродя по света, Макс? Знаеш ли колко имена съм имал?

Макс поклати глава, благодарен за всяка секунда, която Каин губеше, говорейки с него.