Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— В ада да се провалите дано! — рече тя с едва сдържан гняв.

Пръските слюнка се изпариха, сякаш бе плюла върху нажежена ютия.

— Мило дете, че аз оттам идвам.

Магът бавно протегна голата си ръка към лицето ѝ. Алисия зажумя и усети върху челото си ледения допир на пръстите му и дългите му, остри нокти. Чакането ѝ се стори безкрайно. Най-сетне чу как стъпките му се отдалечават и вратата на каютата се затвори отново. Гнилостното зловоние се разнесе през процепите около вратата като пара, изпусната от тенджера под налягане. На Алисия ѝ идеше да се разплаче и да удря по стените, докато уталожи яростта си, но направи усилие да се овладее и да запази хладнокръвие. Трябваше на всяка цена да се махне оттам, а не разполагаше с много време.

Отиде до вратата и опипа краищата ѝ, търсейки някаква пролука или дупка, която би могла да използва, за да се опита да я отвори със сила. Нищо! Каин я бе погребал в ръждясал саркофаг в компанията на костите на стария капитан. В този миг мощен трус разтърси кораба и момичето падна ничком на пода. След няколко секунди дочу приглушен звук, който идваше някъде отдолу. Допря ухо до метала и заслуша внимателно; това бе характерният шум на течаща вода. Огромно количество вода. Обзета от паника, Алисия разбра какво се случваше: трюмът се пълнеше с вода и „Орфей“ потъваше отново. Този път не можа да потисне ужасения си вик.

Роланд бе претърсил целия кораб за Алисия, но напразно. „Орфей“ се бе превърнал във водна катакомба, лабиринт от безкрайни коридори и залостени врати. Магът можеше да я е скрил на десетки места. Момчето се върна при мостика и се опита да разсъди логически къде би могла да е затворена. В този миг през кораба премина мощен трус, Роланд изгуби равновесие и падна върху влажния, хлъзгав под. Каин се появи сред сенките, сякаш силуетът му бе изникнал направо от пропукания метал.

— Потъваме, Джейкъб — невъзмутимо обясни той, сочейки наоколо. — Никога не си имал усет за подходящия момент, нали?

— Не зная за какво говорите. Къде е Алисия? — настойчиво попита Роланд, готов да се нахвърли върху противника си.

Магът затвори очи и събра длани като за молитва.

— Някъде из този кораб — отвърна спокойно. — Щом си бил достатъчно глупав, за да дойдеш чак дотук, не разваляй нещата сега. Искаш ли да ѝ спасиш живота, Джейкъб?

— Казвам се Роланд — сопна се момчето.

— Роланд, Джейкъб… Не е ли все тая? — изсмя се Каин. — Аз самият имам няколко имена. Какво е твоето желание, Роланд? Искаш да спасиш приятелката си, ако не греша?

— Къде сте я скрили? Проклет да сте! Къде е?

Магът потри ръце, сякаш му беше студено.

— Знаеш ли за колко време потъва един кораб като този, Роланд? Не ми казвай. Най-много за няколко минути. Чудна работа, нали? — изсмя се пак.

— Вие искате Джейкъб или както там ме наричате — заяви Роланд. — Е, имате го; няма да избягам. Пуснете я на свобода!

— Колко оригинално, Джейкъб — отбеляза магът, като се приближи до момчето. — Времето ти изтича, Джейкъб. Една минута.

„Орфей“ започна бавно да се накланя към десния борд. Водата бучеше под краката им и износената метална структура се тресеше от яростта, с която морето нахлуваше в недрата на кораба като киселина, разяждаща картонена играчка.

— Какво трябва да направя? — умолително рече Роланд. — Какво искате от мен?

— Добре, Джейкъб. Виждам, че започваш да се вразумяваш. Надявам се, че ще изпълниш онази част от договорката, която баща ти не можа да спази. Нищо повече — и нищо по-малко.

— Баща ми загина при нещастен случай, аз… — започна да обяснява момчето отчаяно.

Чародеят бащински сложи ръка на рамото му. Роланд почувства металния допир на пръстите му.

— Половин минута, момче. Малко е късно за семейни истории.

Водата вече връхлиташе палубата, върху която беше мостикът, и Роланд отправи последен умоляващ поглед към мага. Каин коленичи пред него и му се усмихна.

— Ще сключим ли сделка, Джейкъб? — прошепна той.

Сълзи бликнаха от очите на момчето и то бавно кимна.

— Добре, добре, Джейкъб — промълви магът. — Добре дошъл у дома…

Сетне се изправи и посочи към един от коридорите, които започваха от мостика.

— Последната врата на този коридор. Но първо приеми един съвет. Когато успееш да я отвориш, вече ще бъдем под водата и твоята приятелка няма да има нито глътка въздух. Ти си добър гмуркач, Джейкъб. Ще знаеш какво да направиш. Не забравяй договора ни…

Каин се усмихна за последен път, загърна се с наметалото си и изчезна в мрака. Невидими стъпки отекнаха по мостика, оставяйки след себе си следи от разтопен метал. Момчето остана за миг като вкаменено, опитвайки се да си поеме дъх, докато един нов трус на кораба не го тласна към застиналия рул. Водата бе стигнала до мостика.