Карлос Сафон - Принцът на мъглата

На всеки метър, спечелен от Роланд в усилията му да достигне „Орфей“, яростта на морето го завличаше под водата и го изхвърляше обратно на гребена на някоя вълна̀ сред водовъртеж от пяна. Пред него корабът също се бореше с високите като стени вълни, с които бурята атакуваше корпуса му.

Докато се приближаваше към кораба, ставаше все по-трудно да контролира посоката си на движение заради разбеснялата се стихия. Роланд се уплаши, че някой внезапен тласък може да го запрати в корпуса на „Орфей“ и така да изгуби съзнание. Ако това се случеше, морето щеше да го погълне хищно и никога нямаше да излезе на повърхността. Той се гмурна, за да избегне една огромна вълна, надигнала се застрашително над него, и изплува отново, за да я види как се търкаля към брега, оставяйки след себе си равнина от мътна вода.

„Орфей“ се извисяваше на по-малко от десет метра и когато видя стоманената му обшивка, обагрена от огнено сияние, разбра, че ще е невъзможно да се изкатери до палубата. Единственият начин да проникне вътре бе през процепа, отворен от скалите, които бяха потопили кораба преди двайсет и пет години. Пробойната бе на равнището на ватерлинията и ту се подаваше, ту се скриваше под водата при напора на вълните. Зейналата дупка, оградена от ленти назъбен метал, напомняше пастта на някакъв огромен морски звяр. Самата мисъл да се пъхне в този капан ужасяваше Роланд, но това бе единственият му шанс да стигне до Алисия. Пребори се със следващата вълна и когато гребенът ѝ премина над него, се хвърли към дупката и проникна през нея като човешко торпедо, устремено към мрака.

Останал без дъх, Виктор Крей се спускаше по обраслия с треволяк път към залива. Дъждът и вилнеещият вятър спъваха напредъка му като невидими ръце, решени да го задържат. Когато най-сетне стигна до плажа, видя „Орфей“ в центъра на залива, устремен по права линия към скалистия бряг и обгърнат от свръхестествено сияние. Носът на кораба пореше вълните, които заливаха палубата, вдигайки облак от бяла пяна при всеки нов тласък на стихията. Отчаянието връхлетя пазача на фара като черна сянка: най-лошите му страхове се бяха сбъднали, бе се провалил; годините бяха отслабили ума му и Принца на мъглата го бе надхитрил още веднъж. Молеше се само да не е прекалено късно да спаси Роланд от участта, която му бе отредил магът. В този миг Виктор Крей с радост би пожертвал живота си, ако това можеше да предостави на Роланд дори нищожен шанс за избавление. И все пак едно мрачно предчувствие му подсказваше, че вече не ще успее да спази обещанието, което бе дал на майката на момчето.

Закрачи към колибата на Роланд с напразната надежда, че ще го намери там. Нямаше и следа от Макс или от момичето и гледката на изтръгнатата врата, захвърлена на плажа, потвърди най-лошите му опасения. Изведнъж почувства искрица надежда, съглеждайки някаква светлинка в колибата. Втурна се към входа, като викаше Роланд по име. Фигурата на един хвърляч на ножове, изсечен от блед камък, но жив, излезе да го посрещне.

— Малко е късно да се разкайваш, дядо — рече той и старецът позна гласа на Каин.

Виктор Крей отстъпи крачка назад, но зад гърба му имаше някого и преди да успее да реагира, усети удар по тила. После се спусна мрак.

Макс видя как приятелят му проникна в „Орфей“ през дупката в корпуса и усети, че силите му отпадат с всяка следваща вълна. Като плувец не можеше да се мери с Роланд и знаеше, че няма да се задържи на повърхността още дълго време в такава буря, ако не намереше начин да се качи на борда. От друга страна, увереността му, че в недрата на кораба ги дебне голяма опасност, нарастваше с всяка изминала минута — беше очевидно, че магът ги примамва и те са се устремили към бърлогата му като мухи на мед.

В този миг се разнесе оглушителен грохот и Макс видя една огромна стена от вода, която се издигна зад кърмата на кораба и неудържимо се понесе към него. Само след секунди ударът на вълната запрати „Орфей“ към брега и носът му се вряза в скалите, при което целият корпус мощно се разтърси. Мачтата с навигационните светлини рухна от едната страна на кораба и върхът ѝ падна във водата само на няколко метра от Макс.

Той доплува с мъка до нея, сграбчи я и си почина няколко секунди, колкото да си поеме дъх. Когато вдигна поглед, видя, че повалената мачта може да му послужи като мост, по който да стигне до палубата. Преди някоя нова вълна да я изтръгне оттам и да я отнесе завинаги, Макс се закатери по нея към „Орфей“, без да забелязва, че една неподвижна фигура го чакаше, подпряна на перилата на десния борд.