Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Същата нощ изгоних Флайшман от дома си, но намеренията ми бяха съвсем различни от онова, което си представяше човекът, когото някога бях смятал за приятел. Последвах го под дъжда и прекосих града, вървейки по дирите му. За миг се запитах защо правех това. Ала стомахът ми се обръщаше при самата мисъл, че Ева Грей, която ме бе отхвърлила, когато и двамата бяхме толкова млади, трябваше да даде нероденото си дете на онзи коварен магьосник. Това бе достатъчно да ме накара да се изправя отново пред доктор Каин, макар че младостта ми си бе отишла и ясно осъзнавах, че този път може и да пострадам.

Лутанията на Флайшман ме отведоха до новото леговище на моя стар познат, Принца на мъглата. Сега се подвизаваше в пътуващ цирк и, за моя изненада, се бе отказал от ранга си на гадател и ясновидец, за да приеме нова роля — по-скромна, но напълно съзвучна с неговото чувство за хумор. Беше пременен като клоун с лице, боядисано в бяло и червено, но очите му с променливия си цвят биха го издали дори под несметни количества грим. Циркът на Каин бе издигнал знаме с шестолъчната звезда, а самият маг се бе обградил със свита от зловещи съучастници, които явно използваха облика на пътуващи панаирджии, за да прикриват някакви тъмни дела. Шпионирах този цирк в продължение на две седмици и скоро установих, че протритата и пожълтяла шатра криеше опасна шайка от измамници, престъпници и крадци, които грабеха на поразия навсякъде, откъдето минеха. Открих също така, че непридирчивият вкус, проявен от доктор Каин при избора на робите му, бе довел до поредица от въпиещи престъпления, изчезвания и кражби, които не бяха останали незабелязани от местната полиция, надушваща вонята на поквара, излъчвана от тази призрачна трупа.

Каин, естествено, осъзнаваше сериозността на положението и бе решил да се махне от страната заедно с приятелите си, без да губи време. Това обаче трябваше да стане дискретно, а бе желателно да се избегнат и досадните полицейски процедури. И тъй, възползвайки се от един комарджийски дълг, поднесен му като на тепсия поради глупостта на холандския капитан, доктор Каин успя да се качи на борда на „Орфей“. А покрай него се качих и аз.

И досега не мога да си обясня онова, което се случи в нощта на бурята. Ураганен вятър повлече „Орфей“ към брега и го запрати върху скалите, отваряйки такава пробойна в корпуса, че корабът потъна за броени минути. Аз се бях скрил в една от спасителните лодки, която се откъсна, когато „Орфей“ заседна, и бе изхвърлена от вълните на брега. Това бе единствената причина, поради която оцелях. Каин и неговите авери пътуваха в трюма, скрити под сандъци заради опасения от евентуална проверка по средата на пътуването. Предполагам, че когато ледената вода е нахлула в недрата на кораба, дори не са разбрали какво става…

— Телата обаче не са били намерени — обади се най-сетне Макс.

Виктор Крей поклати глава.

— При такива силни бури морето нерядко отнася удавниците — рече пазачът на фара.

— Но в крайна сметка ги връща, дори и след много дни — изтъкна Макс. — Това съм го чел.

— Не вярвай на всичко, което четеш — каза старецът, — макар че в случая е истина.

— Какво може да е станало тогава? — попита Алисия.

— Години наред си имах една теория, в която самият аз не вярвах докрай. Но сега сякаш всичко я потвърждава…

— Бях единственият оцелял от корабокрушението. И все пак, когато дойдох на себе си в болницата, осъзнах, че се е случило нещо странно. Реших да построя фара и да остана да живея тук, но тази част от историята вече ви е известна. Знаех, че онази буря не е унищожила доктор Каин; изчезването му бе само временно оттегляне. Затова останах тук през всички тези години. След време, когато родителите на Роланд загинаха, го прибрах да живее при мен, а той от своя страна бе едничката ми компания в моето отшелничество.

Ала това не е всичко. След няколко години допуснах друга фатална грешка. Опитах се да се свържа с Ева Грей. Защо ли? Вероятно исках да узная дали всички изпитания, през които бях преминал, са имали някакъв смисъл. Флайшман ме изпревари — бе узнал къде се намирам и ме посети. Разправих му какво се е случило и разказът ми сякаш го освободи от всички призраци, които го бяха измъчвали с години. Той реши да построи къщата на плажа, а скоро след това се роди и малкият Джейкъб. Тези бяха най-хубавите години от живота на Ева — до смъртта на детето.

В деня, в който Джейкъб Флайшман се удави, разбрах, че Принца на мъглата никога не си е отивал. Бе се спотайвал в сенките, изчаквайки търпеливо, без да бърза, някоя сила да го върне в света на живите. А няма нищо по-силно от едно обещание…