Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Макс се опита да измисли съкрушителен отговор, с който да подчертае, че намира идеята за много лоша, но Алисия го изпревари.

— Там ще бъдем — тихо рече тя.

Някакво шесто чувство подсказа на брат ѝ, че бе употребила множествено число само от куртоазия.

— До утре тогава — отвърна Роланд, без да откъсва блесналия си поглед от Алисия.

— Ехо, и аз съм тук — напевно рече Макс.

— До утре, Макс. — Роланд вече се бе запътил към колелото си.

Братът и сестрата го гледаха как потегли в бурята. Останаха на верандата, докато силуетът му не се изгуби в далечината.

— Трябва да си сложиш сухи дрехи, Макс. Докато се преобличаш, ще спретна нещо за вечеря — предложи Алисия.

— Ти ли бе? — тросна се момчето. — Ти не умееш да готвиш.

— Че кой говори за готвене, господинчо? Това да не ти е хотел? Хайде, влизай! — рече сестра му с лукава усмивка.

Макс реши да последва съвета ѝ и влезе вътре. Отсъствието на Ирина и на родителите им засилваше усещането, което му бе внушила къщата още от първия ден — че е натрапник в чужд дом. Докато се качваше по стълбите към стаята си, изведнъж си даде сметка, че от няколко дни не бе виждал противната котка на по-малката си сестра. Това не му се стори голяма загуба и тази мисъл изхвръкна от главата му така бързо, както бе дошла.

Вярна на думата си, Алисия не изгуби в кухнята дори секунда повече от необходимото. Намаза няколко филии ръжен хляб с масло и мармалад и наля две чаши мляко.

Когато Макс видя подноса с тъй наречената вечеря, изражението му бе по-красноречиво от всякакви думи.

— Да не съм чула гък! — заплаши го сестра му. — Не съм дошла на този свят, за да готвя.

— Не думай — отвърна Макс, който бездруго не беше особено гладен.

Вечеряха мълчаливо, очаквайки всеки момент да им се обадят с новини от болницата, но телефонът не иззвъня.

— Може да са ни търсили одеве, когато бяхме при фара — предположи Макс.

— Може — промълви Алисия.

По лицето ѝ се четеше загриженост.

— Ако беше станало нещо, щяха да се обадят пак — успокои я момчето. — Всичко ще е наред, ще видиш.

Сестра му го погледна с вяла усмивка, потвърждавайки вродената способност на Макс да утешава другите с доводи, в които той самият не вярваше.

— Вероятно е така — съгласи се тя. — Май ще отида да си легна, а ти?

Макс пресуши чашата си и посочи към кухнята.

— Ей сега ще се кача, но най-напред ще хапна още нещо. Умирам от глад — излъга той.

Щом чу как Алисия затвори вратата на стаята си, Макс остави чашата и се отправи към гаража в търсене на още филми от личната колекция на Джейкъб Флайшман.

Макс включи прожектора и лъчът светлина заля стената с един неясен образ, който изглеждаше като сбор от някакви символи. Картината бавно дойде на фокус и момчето осъзна, че това бяха просто цифри, разположени в кръг — всъщност гледаше циферблата на часовник. Стрелките му бяха неподвижни и хвърляха идеално очертана сянка, от което можеше да се заключи, че кадърът е заснет на ярко слънце или под някакъв силен източник на светлина. Филмът продължи да показва циферблата, докато — отначало бавно, а после с нарастваща скорост — стрелките започнаха да се въртят наобратно. Човекът, държащ камерата, явно отстъпи назад и сега зрителят можеше да види, че часовникът бе окачен на верижка. Ново отдръпване на около метър и половина показа, че въпросната верижка висеше от една бяла ръка. Ръката на статуя.

Макс тутакси позна градината със статуите, заснета и в първия филм на Джейкъб Флайшман, който бяха гледали преди няколко дни. И този път разположението на статуите бе по-различно, отколкото си го спомняше. Камерата отново започна да се движи по тях без пауза, както и в първия филм. На всеки два метра обективът се спираше върху лицето на някоя от фигурите. Момчето огледа едно по едно застиналите изражения на зловещата циркова трупа. Представи си как членовете ѝ напразно се борят за живота си в непрогледния мрак на трюма на „Орфей“, докато ледената вода ги залива неумолимо.

Накрая камерата бавно се приближи към фигурата, увенчала центъра на шестолъчната звезда. Клоунът. Доктор Каин. Принца на мъглата. В нозете му Макс забеляза неподвижната фигура на котка, протегнала ноктеста лапа във въздуха. Макс не помнеше да я е виждал при посещението си в градината и бе готов да се обзаложи, че обезпокоителната прилика между каменното животно и създанието, което Ирина бе прибрала от гарата, не е плод на случайността. Докато гледаше тези образи, а дъждът навън тропаше по стъклата и бурята се отдалечаваше навътре към сушата, никак не бе трудно да повярва в историята, която пазачът на фара им бе разказал същия следобед. Злокобното присъствие на тези заплашителни силуети бе достатъчно да разсее всяко съмнение, колкото и разумно да изглеждаше то.