Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Камерата се приближи към лицето на клоуна, спря се на около половин метър и се задържа така няколко секунди. Макс хвърли поглед към ролката и видя, че филмът отиваше към края си — оставаха само няколко метра от лентата. Някакво движение на екрана отново привлече вниманието му. Каменното лице мърдаше едва забележимо. Той стана и отиде до стената, върху която се прожектираше филмът. Зениците на каменните очи се разшириха, а устните бавно се извиха в жестока усмивка, оголвайки редица зъби, дълги и остри като на вълк. Макс усети буца в гърлото си.

Само след миг образът изчезна и момчето чу звука от ролката, която се извъртя докрай. Филмът беше свършил.

Макс изключи прожектора и пое дълбоко дъх. Сега вече вярваше на всяка дума, казана от Виктор Крей, но от това съвсем не се почувства по-добре — точно обратното. Качи се в стаята си и затвори вратата зад гърба си. През прозореца можеше да види смътно в далечината градината със статуите. И този път каменното заграждение тънеше в гъста и непроницаема мъгла.

Тази нощ обаче танцуващият мрак сякаш не идваше от гората, а извираше от самия него. Докато се мъчеше да прогони от ума си лицето на клоуна и да заспи, Макс си помисли, че мъглата бе всъщност леденият дъх на доктор Каин, който чакаше с усмивка часа на своето завръщане.

На следващата сутрин Макс се събуди с усещането, че главата му е пълна с желе. Съдейки по това, което се виждаше през прозореца, денят обещаваше да е ясен и слънчев. Надигна се лениво и взе джобния си часовник от нощното шкафче. В първия миг си помисли, че часовникът се е повредил. Поднесе го към ухото си и се увери, че механизмът работеше отлично, което означаваше, че самият Макс бе излязъл от строя. Беше дванайсет на обяд.

Скочи от леглото и хукна по стълбите надолу. Върху масата в столовата имаше бележка, написана с ъгловатия почерк на сестра му:

Добро утро, Спяща красавице,

Когато четеш това, аз вече ще съм на плажа с Роланд. Взех назаем твоето колело, надявам се, че нямаш нищо против. Понеже видях, че снощи си бил „на кино“, реших да не те будя. Татко се обади рано сутринта и каза, че още не знаят кога ще могат да се приберат вкъщи. Ирина е все така, но според докторите вероятно ще излезе от комата до няколко дни. Убедих татко да не се тревожи за нас (което хич не беше лесно).

Впрочем, няма нищо за закуска.

Ще бъдем на плажа. Приятни сънища…

Макс прочете бележката три пъти, преди да я остави отново на масата. Изтича на горния етаж и бързо си изми лицето. Навлече чифт плувки и синя риза и отиде до гаража да вземе другия велосипед. Преди да стигне до крайбрежния път, стомахът му вече надаваше вопли за сутрешния си порцион. Когато наближи градчето, Макс се отклони и пое към пекарницата на главния площад. Уханието, което се долавяше още на петдесет метра от нея — а и одобрителното къркорене на стомаха му — потвърди, че е поел в правилната посока. След три кексчета и два шоколадови десерта потегли отново към плажа с блажена усмивка на лицето.

Колелото на Алисия бе облегнато на стойката край пътя, който водеше към плажа и колибата на Роланд. Макс остави своя велосипед до този на сестра си и си помисли, че — макар и градчето да не изглеждаше свърталище на крадци — няма да е зле да купи няколко вериги с катинар. Спря се за миг да погледне фара на стръмнината, после тръгна към плажа. Малко преди края на тревясалата пътека, която водеше към заливчето, изведнъж се закова на място.

На около двайсет метра по-нататък Алисия бе полегнала в самия край на брега, между водата и пясъка. Надвесен над нея, Роланд, който галеше хълбока ѝ, се доближи още повече и я целуна по устните. Макс се отдръпна назад и се скри зад избуялите треви с надеждата, че не са го видели. Постоя неподвижно няколко секунди, като се чудеше какво да направи. Да цъфне при тях с идиотска усмивка и да им пожелае „добър ден“? Или просто да отиде да се поразходи?

Макс не бе любопитко, който обича да шпионира хората, но не можа да потисне импулса да погледне отново през високите стъбла към сестра си и Роланд. От мястото си чуваше смеха им и виждаше как ръцете на Роланд плахо изследват тялото на Алисия — с трепет, който показваше, че за пръв или най-много за втори път се намира в такава драматична ситуация. Запита се дали и на Алисия ѝ бе за пръв път и с изненада осъзна, че не знае отговора. Въпреки че бяха прекарали целия си живот под един покрив, по-голямата му сестра си оставаше загадка за него.