Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Да я види така, легнала на плажа, да се целува с Роланд, бе смущаващо и напълно неочаквано. Още отначало бе доловил, че между двамата прехвърчат искри, но едно беше да си го представя, а съвсем друго — да го види със собствените си очи. Надникна още веднъж и внезапно почувства, че няма право да е там, че този момент принадлежи само на сестра му и на Роланд. Безшумно се върна при колелото си и се отдалечи от плажа.

Пътьом се зачуди дали пък не изпитваше ревност. Или може би просто години наред бе мислил за сестра си като за голямо дете, което няма никакви тайни и определено не се целува с разни момчетии. За миг се засмя на собствената си наивност и малко по малко започна да се радва на видяното. Не можеше да предскаже какво ще се случи следващата седмица или какво ще им донесе краят на лятото, но поне в този ден беше сигурен, че сестра му е щастлива. А това бе много повече, отколкото можеше да се каже за нея през последните години.

Макс отиде отново до градския център и остави колелото си при общинската библиотека. Във входа имаше стара стъклена витрина, където бе изложено разписанието на работното време на библиотеката и други съобщения, включително месечната програма на единственото кино в района и карта на градчето. Макс се съсредоточи върху картата и я разучи внимателно. Обликът на градчето в общи линии съответстваше на мислената представа, която си бе изградил.

Картата показваше с най-големи подробности пристанището, центъра, северния плаж, където се намираше къщата на семейство Карвър, залива с останките на „Орфей“ и фара, спортните площадки край гарата и гробището. Една мисъл проблесна в ума на Макс като светкавица. Местното гробище! Защо по-рано не се бе сетил за това? Погледна часовника си — показваше два и десет. Метна се отново на колелото и пое по главната улица към пътя, който водеше навътре от брега към малкото гробище, където се надяваше да намери гроба на Джейкъб Флайшман.

Градското гробище беше правоъгълно заграждение, до което се стигаше по дълъг път, виещ се нагоре между високи кипариси — нищо особено оригинално. Каменните стени бяха сравнително стари и цялото място имаше обичайния вид на гробище на малко градче, където — с изключение на няколко дни в годината, без да се броят местните погребения — очевидно рядко идваха хора. Вратите бяха отворени и една ръждясала табела обявяваше времето за посещение: от девет до пет през лятото и от осем до четири през зимата. Макс не видя пазач, ако изобщо имаше такъв.

Пътувайки натам, бе очаквал да попадне в някакво мрачно, зловещо място, но яркото лятно слънце му придаваше вид на манастирска обител, където цареше спокойствие и едва доловима тъга.

Момчето остави колелото си подпряно на стената и влезе в гробищния парк. Той бе осеян със скромни гробници, които вероятно принадлежаха на утвърдените местни фамилии. Тук-там се издигаха стени с ниши за урни, които изглеждаха построени по-късно.

На Макс му бе минало през ума, че не бе изключено съпрузите Флайшман да са погребали малкия Джейкъб далече оттам, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че тленните останки на наследника им почиват в същото градче, в което се бе родил. Отне му почти половин час да намери гроба под сянката на два стари кипариса в единия край на гробището. Това бе малък каменен мавзолей, на който времето и дъждовете бяха придали занемарен и унил вид. Постройката напомняше тясна кабина от мрамор, почернял и зацапан от годините. Вратата от ковано желязо бе оградена от статуите на два ангела, вдигнали жални погледи към небесата. Между ръждясалите пръчки на вратата все още стърчеше китка сухи цветя, втъкната там незнайно кога.

Дълбока тъга витаеше около гробницата и макар да си личеше, че отдавна не е била посещавана, ехото на мъката и трагедията сякаш току-що бе отзвучало. Макс тръгна по застланата с камъни пътечка, която водеше към мавзолея, и спря на самия праг. Вратата беше открехната и отвътре силно лъхаше на спарено. Наоколо цареше мъртвешка тишина. Макс хвърли последен поглед към каменните ангели, които вардеха гроба на Джейкъб Флайшман, и влезе с ясното съзнание, че ако изчака още малко, ще се изкуши да си плюе на петите.

Вътрешността на мавзолея тънеше в сумрак. Смътно се виждаше диря от увехнали цветя по пода, която свършваше при една надгробна плоча, върху която бе гравирано името „Джейкъб Флайшман“. Имаше обаче и още нещо. Под името на детето личеше символ, заел видно място върху плочата, съхраняваща останките му — познатата шестолъчна звезда, вписана в кръг.