Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Отначало и тримата излизахме заедно, а в неделите ходехме на излети, стига да не ни попречеше деспотът Тиъдър Грей. Ала това споразумение не изтрая дълго. Най-любопитното е, че Флайшман и аз, вместо да се превърнем в съперници, станахме неразделни другари. Всяка вечер, щом върнехме Ева в бърлогата на оня людоед, баща ѝ, се прибирахме заедно, знаейки, че — рано или късно — единият от двама ни ще отпадне от играта.

Докато не дойде този ден, прекарахме така двете най-хубави години от моя живот. Но всяко нещо на тоя свят си има край. Краят на нашето неразлъчно трио настъпи в нощта на дипломирането. Бях постигнал всевъзможни успехи, но душата ми бе попарена от загубата на стария ми наставник. И въпреки че не пиех, Ева и Ричард решиха, че тази вечер непременно трябва да ме напият, за да прогонят меланхолията ми. Излишно е да казвам, че людоедът Тиъдър (който, макар и глух като пън, сякаш чуваше и през стените, когато му изнасяше) разкри нашия план и вечерта двамата с Флайшман се оказахме сами в една съмнителна кръчма, където се напихме до козирката, хвалейки и превъзнасяйки обекта на нашата невъзможна любов — Ева Грей.

Същата нощ, докато се клатушкахме и препъвахме към кампуса, някакъв пътуващ панаир сякаш изникна от мъглата край железопътната гара. Убедени, че една обиколка с въртележката ще е най-подходящият цяр за състоянието ни, двамата с Флайшман се запътихме към панаира и в крайна сметка се озовахме пред павилиона на доктор Каин — гадател, маг и ясновидец, както все още пишеше на зловещата му табела. Тогава на Флайшман му дойде бляскавата идея да влезем и да помолим ясновидеца да ни разкрие загадката: кой от двама ни ще е избраникът на Ева? Колкото и да бях замаян от пиенето, все още имах достатъчно здрав разум, за да не вляза, но не ми достигнаха сили да възпра моя приятел, който се втурна решително в павилиона.

Предполагам, че съм припаднал, защото следващите часове ми се губят. Когато дойдох на себе си, измъчван от свирепо главоболие, двамата с Флайшман се бяхме проснали върху някаква стара дървена пейка. Зазоряваше се и фургоните на панаира бяха изчезнали яко дим, сякаш светлините, глъчката и тълпата от предната нощ са били просто илюзия, родена от замъглените ни от алкохола мозъци. Станахме и огледахме пустата местност около нас. Попитах моя приятел дали си спомня нещо от изминалата нощ. Говорейки с явно усилие, Флайшман ми каза, че е сънувал как влязъл в павилиона на някакъв гадател и на въпроса кое е най-силното му желание, отговорил, че желае да спечели любовта на Ева Грей. После се разсмя и взе да ръси шеги за чудовищния ни махмурлук, убеден, че нищо от разказаното не се е случило в действителност.

Два месеца по-късно Ева Грей и Ричард Флайшман се ожениха. Дори не ме поканиха на сватбата. Нямаше да ги видя отново цели двайсет и пет години.

— Един дъждовен зимен ден някакъв мъж с шлифер ме проследи от кабинета ми до вкъщи. От прозореца на столовата видях, че непознатият все още стои отвън и наблюдава дома ми. След кратко колебание излязох на улицата, решен да разкрия загадъчния шпионин. Оказа се Ричард Флайшман, зъзнещ от студ и с лице, повехнало от годините. Имаше поглед на човек, който е бил преследван през целия си живот. Запитах се от колко ли месеца не бе спал някогашният ми приятел. Поканих го да влезе и му предложих горещо кафе. Без да дръзне да ме погледне в очите, той заговори за онази далечна нощ, погребана в павилиона на доктор Каин.

Не ми беше до любезности и направо го попитах какво е поискал Каин в замяна на обещанието да сбъдне желанието му. С лице, изкривено от страх и срам, Флайшман падна на колене пред мен, разрида се и ме замоли за помощ. Не обърнах внимание на сълзите му и настоях да ми отговори. Какво бе обрекъл на доктор Каин в замяна на услугите му? „Първородния си син — отвърна той. — Обещах му първородния си син…“

Флайшман ми призна, че години наред давал на съпругата си — без нейно знание — средство против зачеване. Ала с течение на времето Ева Флайшман изпаднала в дълбока депресия и липсата на тъй желаното от нея дете превърнала брака им в същински ад. Ричард бе започнал да се бои, че ако Ева не зачене, скоро ще изгуби разсъдъка си — или, сразена от толкова тъга, ще угасне бавно като свещ, останала без кислород. Каза ми, че нямало към кого другиго да се обърне, и ме замоли за прошка и съдействие. В крайна сметка се съгласих да му помогна — не заради него, а заради привързаността, която все още изпитвах към Ева Грей, и в памет на някогашната ни дружба.