Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— Както направи Ангъс ли? — тросна се Виктор. Току-що бе забелязал нещо странно, което не можеше да избие от главата си: от началото на срещата им Каин не беше примигнал нито веднъж.

— Злополука, приятелю мой. Печална злополука — отвърна Каин с угрижен тон. — Погрешно е да се мисли, че мечтите могат да се сбъднат, без човек да предложи нещо в замяна. Не си ли съгласен, Виктор? Не би било справедливо. Ангъс се опита да изклинчи от някои задължения — нещо, което не можеше да се допусне. Но всичко това е минало и заминало. Дай да си поговорим за бъдещето, за твоето бъдеще.

— Така ли постъпихте вие? — попита момчето. — Сбъднахте една своя мечта и се превърнахте в това, което сте сега? Какво трябваше да дадете в замяна?

Лукавата усмивка на Каин се стопи и той впи очи във Виктор Крей. За миг момчето се уплаши, че магът ще се нахвърли върху него и ще го разкъса на парчета. След малко обаче Каин въздъхна и се усмихна отново.

— Умен момък си ти, Виктор. Това ми харесва. Ала имаш още много да учиш. Когато си готов, отбий се пак при мен. Вече знаеш как да ме намериш. Надявам се скоро да се видим.

— Дълбоко се съмнявам — отвърна Виктор, запътил се към изхода.

Подобно на бездействаща марионетка, на която изведнъж са опънали конците, жената се раздвижи, сякаш се канеше да го изпрати. Момчето бе на няколко крачки от вратата, когато чу зад гърба си гласа на Каин.

— Още нещо, Виктор — във връзка с желанията. Помисли добре. Предложението си остава в сила. Ако ти не проявяваш интерес, може пък някой от членовете на чудесното ти щастливо семейство да има тайна мечта, която не смее да сподели. Това е тъкмо по моята част…

Без да си направи труда да отговори, Виктор побърза да излезе в нощната прохлада. Пое дълбоко дъх и се затича да намери семейството си. Докато се отдалечаваше, смехът на доктор Каин ехтеше зад гърба му като вой на хиена, примесен с мелодията на въртележката.

До този миг Макс бе слушал като омагьосан разказа на стареца, без да дръзне да изрече дори един от хилядите въпроси, които напираха в ума му. Сякаш прочел мислите му, Виктор Крей му се закани с пръст.

— Търпение, млади човече. С времето всичко ще си дойде на мястото. Прекъсването забранено! Разбрахме ли се?

Въпреки че предупреждението беше отправено към Макс, тримата приятели кимнаха в унисон.

— Добре, добре… — промълви сякаш на себе си пазачът на фара.

— Нея нощ взех решението винаги да страня от този тип и да се опитам да изтрия от ума си всяка мисъл, свързана с него. И това съвсем не се оказа лесно. Който и да беше доктор Каин, имаше рядката способност да се впива в паметта ти като някоя от ония трески, които колкото по-усилено се мъчиш да извадиш, толкова по-дълбоко се забиват в кожата. С никого не можех да говоря за него, защото щяха да ме вземат за луд, а и в полицията не можех да отида — какво ли щях да им кажа? Дори не знаех откъде да започна. При това положение най-разумно ми се видя да не предприемам нищо. Просто оставих времето да си тече.

В новия ни дом нещата се развиваха добре и аз имах късмета да се запозная с един човек, който много ми помогна — свещеник, който ни преподаваше математика и физика в училище. На пръв поглед сякаш витаеше в облаците, но имаше рядък ум, сравним единствено с добротата му, която се опитваше да скрие зад убедителния образ на типичния смахнат учен. Той ме насърчи да уча усърдно и да открия чудесата на математиката. Не е странно, че след няколко години под негово ръководство ясно си пролича, че призванието ми е да се занимавам с наука. Отначало исках да следвам стъпките му и да се посветя на учителството, но преподобният отец хубавичко ме накастри и каза, че трябва да се запиша в университета, да уча физика и да стана най-добрият инженер, когото тази страна някога е виждала. В противен случай никога нямало да ми проговори.

Именно той ми издейства стипендия за университета и насочи живота ми към руслото, което трябваше да поеме. Почина една седмица преди да се дипломирам. Вече не се срамувам да кажа, че страдах за загубата му също толкова — или дори повече, — колкото и за загубата на собствения ми баща. В университета се сприятелих с човека, благодарение на когото щях отново да се срещна с доктор Каин: Ричард Флайшман, млад студент по медицина от неприлично богато (поне в моите очи) семейство. Това всъщност бе бъдещият доктор Флайшман, който след години щеше да построи къщата на плажа.

Беше буен, невъздържан младеж; свикнал нещата винаги да се нареждат според желанията му, ако се случеше плановете му да се объркат, го обземаше ярост. Сближи ни една прищявка на съдбата: и двамата се влюбихме в една и съща жена — Ева Грей, дъщерята на най-непоносимия и тираничен преподавател по химия в кампуса.