Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Каин беше млад и хубав мъж. Никой нямаше представа откъде се е пръкнал. Всяка нощ събираше в една от кварталните улички местните момчетии — дрипави и покрити с мръсотия и сажди от фабриките — и им предлагаше договор. Всяко хлапе можеше да изрече едно желание и Каин щеше да го осъществи. В замяна искаше само едно: безпрекословна лоялност. Една нощ Ангъс, най-добрият ми приятел, ме заведе на такава сбирка. Тъй нареченият Каин беше облечен като някой господин, току-що излязъл от операта, и усмивката не слизаше от устните му. Очите му като че ли променяха цвета си в тъмното, а гласът му беше глух и отмерен. Според другите момчета Каин беше чародей. Аз не бях повярвал дори на една-едничка дума от всичките истории, които се носеха за него в махалата, и нея нощ отидох на сбирката, настроен да се посмея на мнимия маг. Спомням си обаче, че в негово присъствие желанието да го взема на подбив мигом се изпари. Щом го видях, изпитах единствено страх и, то се знае, гледах да си държа езика зад зъбите. В онази нощ неколцина от уличните хлапетии изрекоха желанията си пред Каин. Когато приключиха, той отправи ледения си взор към ъгъла, където стояхме двамата с моя приятел Ангъс. Попита ни дали имаме някакви желания. Аз си траех, но Ангъс, за моя изненада, проговори. Същия ден баща му бе загубил работата си. Стоманолеярният завод, в който се трудеха повечето от възрастните в квартала, съкращаваше работници и ги заместваше с машини, които работеха по-дълги часове, без да се оплакват. Първи бяха натирени най-устатите лидери. Бащата на Ангъс отговаряше на всички условия, за да се озове на улицата.

Ангъс имаше петима братя и сестри. Положението на голямото семейство, което живееше свряно в мизерна къща, проядена от влагата, бе наистина отчайващо. С немощен глас моят приятел съобщи желанието си баща му да възстанови службата си. Каин кимна и си отиде — изчезна отново в мъглата, точно както ми бяха описвали. На следващия ден бащата на Ангъс по необясним начин се върна на работа в завода. Каин бе удържал на думата си.

Две седмици по-късно Ангъс и аз се прибирахме вкъщи, след като бяхме посетили един пътуващ панаир, разположен в покрайнините на града. Беше се стъмнило и за да не закъснеем прекалено, решихме да минем напряко покрай една изоставена железопътна линия. Вървяхме през местността, злокобно осветена от лунното сияние, когато от мъглата изникна силует, загърнат в пелерина, на която се виждаше шестолъчна звезда, вписана в златен кръг. Фигурата вървеше към нас по средата на изоставената линия. Това беше Принца на мъглата. Замръзнахме на място. Каин се приближи и заговори приятеля ми с обичайната си усмивка — време било да му върне услугата. Ангъс кимна, вцепенен от ужас. Каин каза, че молбата му била съвсем обикновена: ставало дума за незначително уреждане на сметки. В ония дни най-богатият човек в квартала — всъщност единственият богаташ — беше Сколимоски, полски търговец, който притежаваше магазин за облекло и хранителни стоки, откъдето пазаруваха всички. Задачата на Ангъс бе да подпали този магазин. Поръчението трябваше да бъде изпълнено следващата нощ. Приятелят ми се опита да възрази, но сякаш беше онемял. Имаше нещо в очите на чародея, което ясно показваше, че не бе склонен да приеме нищо друго освен безпрекословно подчинение. Отиде си така, както се бе появил.

С Ангъс ударихме на бяг. Тичахме по целия път до вкъщи и когато го оставих пред вратата на дома му, сърцето ми се сви от ужасения му поглед. На следващия ден обиколих квартала да го търся, но от него нямаше и следа. Започнах да се боя, че се е наканил да извърши престъпното деяние, възложено от Каин, затова реших да дежуря пред магазина на Сколимоски, щом се свечери. Нея нощ Ангъс не се появи и магазинът на поляка не пламна. Почувствах се гузен, че съм се усъмнил в приятеля си, и си помислих, че най-доброто, което мога да направя, е да отида да го успокоя. Тъй като го познавах добре, бях сигурен, че се е скрил в дома си, треперейки като лист при мисълта за отмъщението на зловещия маг. На следващата сутрин отидох в дома на Ангъс. Той не беше там. Със сълзи на очи майка му ми каза, че цяла нощ не се е прибрал, и ме помоли да го намеря и да го доведа.

Премалял от страх, кръстосах квартала надлъж и нашир, без да пропусна ни едно от смрадливите му кътчета. Никой не беше виждал приятеля ми. На здрачаване, изтощен до краен предел и недоумяващ къде другаде бих могъл да го търся, изведнъж бях обзет от мрачно предчувствие. Върнах се при старата железопътна линия и тръгнах край релсите, които проблясваха слабо под лунната светлина. Не се наложи да вървя твърде дълго. Намерих Ангъс проснат върху релсите, на същото място, където Каин бе изплувал от мъглата преди две нощи. Потърсих пулса му, но ръцете ми не напипаха кожа — само лед. Тялото на моя приятел се бе превърнало в гротескна статуя от синкав, вдигащ па̀ра лед, който бавно се топеше върху изоставената линия. На шията му висеше малък медальон със същия символ, който си спомних, че съм видял върху наметалото на Каин — шестолъчна звезда, вписана в кръг. Останах при Ангъс, докато чертите на лицето му се стопиха завинаги в локва от ледени сълзи, проблясваща в мрака.