Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Зелените му, проницателни очи бавно обходиха лицата на брата и сестрата, сякаш се опитваха да прочетат мислите им. Макс се усмихна притеснено в отговор на изпитателния поглед. Виктор Крей му отвърна с любезна усмивка, от която лицето му грейна.

— От години не съм посрещал гости — рече пазачът на фара, сядайки на едно от креслата. — Ще трябва да извините обноските ми. Тъй или иначе, когато бях дете, мислех разните му там учтивости за голяма глупост. И все още мисля така.

— Ние не сме деца, дядо — каза Роланд.

— Всеки, който е по-млад от мен, си е направо пеленаче — отвърна Виктор Крей. — Ти трябва да си Алисия. А ти — Макс. Не се иска много ум, за да отгатне човек, а?

Алисия се усмихна топло. Познаваше стареца едва от две минути, а вече бе очарована от непринуденото му държане. Макс, от своя страна, изучаваше лицето му, като се опитваше да си го представи затворен в кулата на фара години наред — пазител на тайната на „Орфей“.

— Досещам се какво си мислите — продължи Виктор Крей. — Дали е истина всичко, което сме видели или мислим, че сме видели през последните няколко дни? Да си призная, никога не ми е минавало през ум, че ще дойде време да говоря за това с когото и да било, та дори и с Роланд. Но животът често се разминава с очакванията ни, не сте ли съгласни?

Никой не отговори.

— Добре, да преминем към същината. Най-напред трябва да ми разкажете всичко, което знаете. И като казвам всичко, имам предвид всичко . Дори разни подробности, които на вас може да ви изглеждат несъществени. Всичко! Разбирате ли?

Макс погледна към другите двама.

— Аз ли ще съм пръв?

Алисия и Роланд кимнаха. Виктор Крей му направи знак да започне разказа си.

През следващия половин час Макс разказа всичко, което си спомняше. Говореше, без да млъква, под внимателния поглед на стареца, който слушаше думите му без сянка от недоверие или — както очакваше Макс — изумление.

Когато момчето приключи, Виктор Крей взе лулата си и започна методично да я тъпче с тютюн.

— Бива си я историйката — промълви той. — Бива си я…

Пазачът на фара запали лулата и облак сладникав дим обгърна стаята. Дръпна бавно от специалния тютюн и се облегна в креслото си. После, гледайки и тримата приятели в очите, заговори…

— Тази есен ще стана на седемдесет и две и въпреки утехата, че не ми личат, всяка от тия години тежи на плещите ми като воденичен камък. С възрастта започваш да разбираш някои неща. Например сега вече зная, че човешкият живот се дели в общи линии на три периода. През първия изобщо не ни хрумва, че някога ще остареем, не си даваме сметка, че времето си тече и че от деня на раждането си вървим към неизбежния край. Мине ли първата младост, започва вторият период — тогава човек осъзнава колко е крехък животът и началното безпокойство полека нараства в душата като море от съмнения и неизвестност, които го съпътстват през остатъка от дните му. И най-сетне, към края на живота настъпва третият период — този на приемането и следователно на примирението и очакването. През живота си съм познавал мнозина, които зациклят на някой от тези стадии и не съумяват да продължат нататък. Това е нещо ужасно.

Виктор Крей забеляза, че и тримата са притихнали и го слушат внимателно, но по озадачените им погледи си личеше, че се питат какво цели с тези приказки. Млъкна за миг, за да дръпне от лулата си, и се усмихна на малобройната си публика.

— Това е път, който всички трябва да се научим да следваме сами, молейки провидението да ни помага да не се отклоняваме, преди да сме стигнали до края. Ако всички можехме да проумеем този простичък факт още в началото на живота си, много от мъките и страданията на този свят щяха да ни бъдат спестени. Но — и това е един от големите парадокси на вселената — за тази мъдрост узряваме тогава, когато вече е твърде късно. Край на проповедта.

Навярно се чудите защо ви разправям всичко това. Ще ви кажа. Веднъж на милион пъти се случва някой съвсем млад да проумее, че животът е еднопосочно пътуване, и да реши, че правилата на тая игра не му понасят добре. Това е като да решиш да мамиш в игра, която не ти е по сърце. Обикновено те хващат и не можеш да хитруваш повече. Но понякога измамникът успява да постигне своето. И когато вместо с карти и зарове се играе с живота и смъртта, тогава той става наистина много опасен.

Преди сума ти време, когато бях на вашите години, животът ме сблъска с един от най-големите измамници, които някога са стъпвали на тая земя. Така и не узнах истинското му име. В бедния квартал, където живеех, всички хлапета от улицата го знаеха като Каин. Други го наричаха Принца на мъглата — мълвеше се, че винаги изниквал от гъстата мъгла, която се стелеше над уличките нощем, и преди да съмне, изчезвал отново в мрака.