Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— Има нещо, което не ви казах одеве — продължи момчето. — Снощи, когато всички отидохте да спите, изгледах отново филма, който Джейкъб Флайшман е заснел в градината със статуите. Бях в тази градина вчера сутринта. Статуите бяха в различно положение. Не знам как да го кажа… сякаш се бяха поместили. Онова, което видях, не съвпадаше с показаното във филма.

Алисия погледна към Роланд, който се взираше като омагьосан в танцуващите пламъци.

— Роланд, дядо ти никога ли не ти е споменавал за това?

Момчето сякаш не чу въпроса. Вдигна очи едва когато Алисия сложи ръката си върху неговата.

— Сънувам този клоун всяко лято, откакто навърших пет години — отвърна Роланд със сподавен глас.

Макс прочете страх по лицето на приятеля си.

— Мисля, че трябва да поговорим с дядо ти.

Роланд кимна вяло.

— Утре — обеща той едва чуто. — Утре.

Малко преди разсъмване Роланд отново яхна велосипеда си и потегли към къщата при фара. Докато се носеше по крайбрежния път, бледо кехлибарено сияние започна да обагря прихлупеното облачно небе. Умът му бе пламнал от тревога и възбуда. Въртеше педалите до изнемога с напразната надежда, че физическото терзание ще потуши хилядите въпроси и страхове, които бушуваха в него.

След като прекоси пристанището и пое по пътя, който се изкачваше нагоре към фара, момчето спря за миг, за да си поеме дъх. От върха на стръмните скали лъчът на фара разсичаше последните сенки на нощта като огнено острие. Роланд знаеше, че дядо му все още е там, в безмълвно очакване, и че не ще напусне поста си, докато лъчите на зората не разпръснат напълно мрака. Години наред бе живял с тази нездрава обсебеност на стареца, без да се запита какви са причините за поведението му или да се усъмни в логиката му. Това бе просто нещо, което бе приел като дете, една страна от всекидневния живот, на която се бе научил да не отдава значение.

Въпреки всичко, с времето Роланд бе започнал да подозира, че историята на стареца е съшита с бели конци. Ала никога до този ден не бе осъзнавал с такава яснота, че дядо му го е излъгал или най-малкото му е спестил част от истината. Дори за миг не се съмняваше в неговата честност. Всъщност с течение на годините дядо му постепенно бе разкривал, къс по къс, онази странна мозайка, в чийто център, както сега изглеждаше ясно, бе градината със статуите. Понякога се бе издавал с думи, изречени насън; по-често — с половинчати отговори на въпросите, задавани от момчето. По някакъв начин Роланд чувстваше, че ако дядо му го е държал настрани от тайната си, то е било, за да го предпази. Ала това блажено състояние на незнание явно отиваше към своя край и бе дошло време да се посрещне истината.

Потегли отново с колелото, като се опитваше да се отърси от тези мисли. Беше будувал дълги часове и тялото му започна да показва признаци на умора. Когато стигна до къщата при фара, остави колелото подпряно на оградата и влезе вътре, без да си прави труда да пали лампата. Качи се в стаята си и се просна на леглото като труп.

От прозореца си виждаше самия фар, който се издигаше на около трийсет метра от къщата, а зад големите стъкла на кулата му се очертаваше неподвижният силует на дядо му. Момчето затвори очи и се помъчи да заспи.

Случките от изтеклия ден преминаха през съзнанието му — от гмуркането при „Орфей“ до произшествието с по-малката сестра на Алисия и Макс. Беше странно, но същевременно и някак утешително да знае, че само няколко часа, прекарани заедно, са ги сближили до такава степен. Докато лежеше в уединението на стаята си и мислеше за брата и сестрата, почувства, че занапред те щяха да са най-близките му приятели, две сродни души, с които щеше да споделя всичките си тайни и тревоги.

Забеляза, че самата мисъл за тях му носеше усещане за сигурност и подкрепа. Той, от своя страна, изпитваше дълбока преданост и признателност за онзи невидим съюз, който ги бе свързал нея нощ на плажа.

Когато умората най-сетне надделя над възбудата, натрупана през деня, последните мисли на Роланд, докато се унасяше в дълбок, възстановителен сън, не бяха за тайнствената несигурност, надвиснала над всички тях, нито за печалната възможност да бъде призован в армията наесен. Тази нощ Роланд заспа кротко в обятията на едно видение, което щеше да го съпътства през остатъка от живота му: Алисия, обвита в лунна светлина, потапяше бялата си кожа в море от сребро.

Зората дойде под покров от тъмни, заплашителни облаци, които се простираха отвъд хоризонта и едва пропускаха слаба, мъжделива светлина, навяваща мисъл за студен зимен ден. Подпрян на металните перила на фара, Виктор Крей съзерцаваше залива в нозете си и мислеше как с годините се бе научил да оценява загадъчната унила красота на тези оловносиви, буреносни дни, които предвещаваха настъпването на лятото на брега.