Карлос Сафон - Принцът на мъглата

От тази наблюдателница градът добиваше любопитния изглед на макет, старателно сглобен от някой колекционер. По-нататък, на север, плажът се простираше като безкрайна бяла линия. В дните, когато слънцето грееше ярко, от същото това място Виктор Крей ясно различаваше корпуса на „Орфей“ под водата, подобен на чудовищна вкаменелост, заседнала в пясъка.

Тази сутрин обаче морето бе като тъмно, бездънно езеро. Докато оглеждаше непроницаемата му повърхност, той се замисли за последните двайсет и пет години, които бе прекарал на фара, построен от собствените му ръце. Обръщайки поглед назад, почувства как всяка от тези години тежи на раменете му като воденичен камък.

С времето тайният гнет на безкрайното му очакване го бе накарал да вярва, че може би всичко е било мираж — натрапчивата идея, направила го страж срещу една заплаха, съществуваща навярно само във въображението му. Ала сънищата се бяха върнали отново. Призраците от миналото се бяха пробудили от дългата си летаргия и пак бродеха из коридорите на ума му. А с тях се бе явил и страхът, че вече е твърде стар и твърде слаб, за да се опълчи срещу отколешния си враг.

От години спеше най-много по два-три часа на ден. През повечето време бе сам в кулата на фара. Внукът му Роланд имаше навика да спи няколко нощи седмично в колибата си на плажа и не бе никак чудно, че понякога в течение на дни прекарваха заедно само няколко минути. Това отчуждение, на което Виктор Крей доброволно се бе обрекъл, му носеше поне известна утеха, защото беше сигурен, че болката от невъзможността да сподели тези години от живота на момчето е цената, която трябваше да заплати за безопасността и бъдещото щастие на Роланд.

Въпреки това, щом видеше от кулата на фара как момчето се гмурка във водите край корпуса на „Орфей“, кръвта му замръзваше в жилите. Винаги бе крил страховете си от Роланд и още от детството му бе отговарял на въпросите му за кораба и за миналото, като се стараеше да не го лъже, но същевременно и да не го посвещава в истинското естество на събитията. Предния ден, докато гледаше внука си с двамата му нови приятели на плажа, се запита дали това не е било огромна грешка.

Нея сутрин тези мисли го задържаха в кулата на фара по-дълго от друг път. Обикновено се прибираше вкъщи преди осем часа, но когато погледна часовника си, вече минаваше десет и половина. Виктор Крей слезе по витата метална стълба на кулата и се отправи към къщи, за да оползотвори няколкото часа сън, които си позволяваше. Пътьом видя колелото на Роланд и разбра, че момчето се е прибрало да спи у дома.

Когато влезе вътре, стараейки се да не вдига шум, за да не обезпокои внука си, завари Роланд да го чака, седнал в едно от старите кресла в столовата.

— Почти не съм мигнал, дядо — усмихна се момчето на стареца. — Спах като заклан два часа, но после се събудих изведнъж и не можах да заспя отново.

— Позната история — отвърна Виктор Крей, — но има един цяр за тази работа, който действа безпогрешно.

— Кой е той? — попита Роланд.

Старецът му отправи една от своите немирни усмивки, които сякаш го подмладяваха с шейсет години.

— Да се запретнеш да сготвиш. Гладен ли си?

Момчето претегли въпроса. При мисълта за препечени филийки с масло, мармалад и пържени яйца определено усети чегъртане в стомаха, тъй че побърза да кимне.

— Добре — каза Виктор Крей. — Ти ще си помощник-готвач. Да вървим.

Роланд последва дядо си в кухнята, готов да изпълни указанията му.

— Тъй като аз съм инженерът, ще изпържа яйцата, а ти се погрижи за препечените филийки.

За броени минути дядото и внукът успяха да напълнят кухнята с дим и с неустоимия аромат на току-що приготвена закуска. После седнаха един срещу друг на кухненската маса ѝ вдигнаха тост с чашите си, пълни с прясно мляко.

— Закуската на подрастващите — пошегува се Виктор Крей, нападайки с престорена лакомия първата си филийка.

— Вчера бях в кораба — почти прошепна Роланд и сведе очи.

— Знам — отвърна дядо му с пълна уста. — Откри ли нещо ново?

Момчето се поколеба за миг, остави чашата си и погледна стареца, който се опитваше да запази весело и безгрижно изражение.

— Мисля, че се случва нещо лошо, дядо — рече накрая, — нещо, което е свързано с едни статуи.

Виктор Крей усети как стомахът му се сви на топка. Престана да дъвче и остави наполовина изядената филия.

— Този мой приятел, Макс, е видял разни неща — продължи Роланд.

— Къде живее приятелят ти? — спокойно попита старецът.