Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— В старата къща на семейство Флайшман на плажа.

Виктор Крей бавно кимна.

— Роланд, разкажи ми всичко, което ти и приятелите ти сте видели. Моля те.

Момчето сви рамене и му разказа случките от последните два дни — от запознанството си с Макс до изминалата нощ.

Когато приключи, погледна дядо си, опитвайки се да отгатне мислите му. Старецът му се усмихна успокоително, запазил невъзмутимо изражение.

— Довърши си закуската, Роланд.

— Ама… — понечи да възрази момчето.

— Когато се нахраниш, намери приятелите си и ги доведи тук — добави старецът. — Имаме да говорим за много неща.

В 11:34 същата сутрин Максимилиан Карвър се обади от болницата, за да съобщи на децата си последните новини. Малката Ирина бавно се подобрявала, но лекарите все още не смеели да твърдят, че е вън от опасност. Алисия забеляза, че гласът на баща ѝ звучеше сравнително спокойно и реши, че най-лошото вече е отминало.

Пет минути по-късно телефонът звънна отново. Този път беше Роланд, който се обаждаше от едно кафене в града. Уговориха се да се срещнат при фара по пладне. Когато затвори слушалката, Алисия си спомни как я бе погледнал запленен предната нощ на плажа. Усмихна се на себе си и излезе на верандата, за да съобщи новините на брат си. Откри го да седи на пясъка, загледан в морето. На хоризонта първите искри на електрическа буря палеха фойерверки в небето. Алисия отиде на брега и седна до Макс. Съжали, че не си бе взела топъл пуловер — утрото бе студено и въздухът хапеше кожата ѝ.

— Роланд се обади — рече тя. — Дядо му иска да се види с нас.

Брат ѝ кимна мълчаливо, без да откъсва очи от морето. Далечна светкавица разкъса небосвода.

— Ти харесваш Роланд, нали? — попита Макс, като си играеше с шепа пясък, оставяйки го да изтече между пръстите му.

Алисия се замисли за миг над въпроса.

— Да — отвърна накрая. — Струва ми се, че и той ме харесва. Защо питаш, Макс?

Макс сви рамене и запрати шепата пясък към линията, където се разбиваха вълните.

— Не знам. Мислех си за онова, което каза Роланд — за войната и всичко останало. И че може би ще го призоват в армията след лятото… Е, все тая. Предполагам, че не е моя работа.

Момичето се обърна към по-малкия си брат и се опита да срещне погледа му. Той повдигаше веждите си също като Максимилиан Карвър и сивите му очи отразяваха, както винаги, едно море от нерви, бушуващо току под кожата му.

Алисия обви с ръка раменете на Макс и го целуна по бузата.

— Да влезем вътре — каза, изтръсквайки пясъка, полепнал по роклята ѝ. — Тук е студено.

Когато стигнаха до пътя, който водеше нагоре към фара, Макс имаше чувството, че мускулите на краката му са омекнали като масло. Преди да потеглят, Алисия бе предложила да вземе другия велосипед, който все още дремеше в сянката на навеса, но Макс отхвърли тази идея: той щеше да я откара със своето колело, както бе сторил Роланд предния ден. Само след половин километър вече се разкайваше за самохвалството си.

Сякаш предугадил какви страдания ще сполетят приятеля му по време на дългия път, Роланд ги чакаше с колелото си в началото на пътеката. Щом го видя, Макс спря и остави сестра си да слезе от велосипеда. Пое дълбоко дъх и се зае да масажира мускулите си, изтерзани от усилието.

— Като те гледам, май си се свил с четири-пет сантиметра — рече Роланд.

Макс реши да не хаби думи в отговор на тази шега. Алисия безмълвно се качи на колелото на Роланд и потеглиха отново. Брат ѝ почака няколко секунди, преди да започне да върти педалите по баира. Вече знаеше за какво щеше да похарчи първата си заплата: за мотоциклет.

Малката столова на къщата при фара ухаеше на току-що сварено кафе и тютюн за лула. Подът и стените бяха от тъмно дърво и нямаше почти никакво обзавеждане — с изключение на една огромна библиотека и разни морски уреди, чието предназначение Макс не можа да определи. Печка с дърва и маса с покривка от тъмно кадифе, обградена от няколко вехти кресла с избеляла кожа — това бе целият лукс, който Виктор Крей си бе позволил.

Роланд покани приятелите си да седнат на креслата, а сам се настани на дървен стол между тях. Почакаха около пет минути, почти без да разговарят, заслушани в стъпките на стареца на горния етаж.

Най-сетне възрастният пазач на фара се появи. Не изглеждаше така, както Макс си го бе представял. Беше среден на ръст, с бледа кожа и буйна посребрена грива, увенчаваща лице, което не издаваше истинската му възраст.