Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Вие ми спасихте живота.

— Глупости, добри ми приятелю.

— Не, не са глупости. Задължен съм ви до края на дните си.

— Тогава позволете ми да впиша в кредитната графа името на невестата ви.

— Ще изпълня дълга си.

— И дайте на очарователното създание време. Нали най-доброто вино трябва най-дълго да отлежава?

— Боя се, че същото важи и за мен, само че аз съм от много некачествена реколта.

— Хайде, хайде, празни приказки. — Докторът го потупа по рамото. — А между другото, нали четете френски?

Изненадан, Чарлс потвърди. Гроган потърси из лавиците, извади една книга и преди да я поднесе на госта си, отбеляза с молив един откъс в нея.

— Не е нужно да четете цялото дело. Но бих искал да се запознаете с медицинските показания, изнесени от защитата.

Чарлс впери очи в книгата.

— Вместо очистително ли?

По лицето на дребничкия доктор заигра назидателна усмивка.

— Нещо такова.

«Процесът срещу лейтенант Емил дьо ла Ронсиер през 1835 година от психиатрична гледна точка е един от най-интересните случаи в началото на деветнадесети век. Син на тираничния граф дьо Ронсиер, Емил очевидно е бил доста леконравен — имал любовница и затъвал здравата в дългове, което по онова време не било чак толкова необичайно за младите му сънародници с неговата професия. През 1834 година, той бил изпратен в прочутата кавалерийска школа в Сомюр в долината на Лоара. Командир му бил известният барон дьо Морел, чиято шестнадесетгодишна дъщеря на име Мари била неврастеничка. В онези дни домовете на висшите офицери служели и като трапезария за подчинените им от гарнизона. Една вечер баронът, който бил не по-малък деспот от бащата на Емил, но доста по-влиятелен, повикал лейтенанта и в присъствието на другарите му по чин и на няколко дами разярен му наредил да напусне къщата. На другия ден показали на Ла Ронсиер цял куп злобни писма, пълни с клевети и заплахи по адрес на семейство Морел. Те разкривали кой знае откъде научени подробности за интимния живот на семейството и всичките — първата смешна грешка в обвинението — били подписани с инициалите на лейтенанта.

Но това не било най-лошото. През нощта на 24 септември 1834 година гувернантката на Мари, англичанка, на име мис Алън, била събудена от шестнадесетгодишната си възпитаница, която, обляна в сълзи, й разказала как Ронсиер, в пълна униформа, нахлул през прозореца на съседната стая, където тя спяла, заключил вратата, отправил неприлични заплахи, ударил я през гърдите и я ухапал по ръката; после я принудил да вдигне нощницата си и я наранил по бедрото. Накрая избягал по същия начин, както бил дошъл.

Още на следващата сутрин друг лейтенант, който уж се ползвал с благосклонността на Мари дьо Морел, получил много обидно писмо, което, изглежда, пак било от Ронсиер. Състоял се дуел, Ронсиер спечелил, но тежкораненият му противник и неговият секундант отказали да се съгласят, че клеветническото писмо е фалшификация. Те заплашили, че ще съобщят на баща му, ако Ронсиер не подпише признание, че е виновен; а ако го направи, работата щяла да бъде забравена. След една мъчителна нощ на колебания Ронсиер взел глупавото решение да подпише.

После поискал отпуск и отишъл в Париж, вярвайки, че нещата ще позаглъхнат. Но в дома на Морел продължили да пристигат писма с неговия подпис. В някои се твърдяло, че Мари е бременна, в други, че родителите й скоро ще бъдат убити, и така нататък. На барона му дошло до гуша. Ла Ронсиер бил арестуван.

Обстоятелствата в полза на обвиняемия били толкова много, че днес трудно бихме повярвали как може да са го изправили пред съд, а камо ли да го осъдят. Първо, в Сомюр всички знаели, че Мари е силно засегната от очевидното възхищение на Ла Ронсиер към нейната красива майка, към която дъщерята изпитвала силна ревност. Освен това през нощта на опита за изнасилване, къщата на Морел била заобиколена от пазачи и никой от тях не забелязал нищо нередно, въпреки че въпросната спалня била на най-горния етаж и до нея можело да се стигне само със стълба, каквато най-малко трима души трябвало да носят и да изправят. Следователно тя би оставила следи в меката пръст под прозореца. Защитата установила, че такива нямало. Стъкларят, извикан да поправи счупения от нападателя прозорец, заявил пред съда, че всички парчета стъкло били паднали вън от къщата и че през малката дупка не било възможно да се достигне бравата на прозореца от вътрешната страна. Защитата попитала още защо по време на нападението Мари нито веднъж не е извикала за помощ; защо леко спящата мис Алън не се е събудила от шума; защо тя и Мари си легнали пак, без да събудят мадам дьо Морел, която през цялото време спяла на долния етаж; защо раната на бедрото е била прегледана едва месеци по-късно (когато се установило, че е само лека драскотина, вече напълно заздравяла); защо само две вечери след това Мари отишла на бал и водила напълно нормален живот, докато арестували лейтенанта… когато тя веднага изпаднала в нервна криза (съвсем не първата в живота на младото момиче, както отново доказала защитата); как било възможно писмата да продължават да пристигат в къщата, дори когато Ла Ронсиер без пени в джоба лежал в затвора и чакал да го изправят пред съд; кой човек с всичкия си ще започне да пише клеветнически писма, без да преправи почерка си (който лесно можел да се имитира), и дори ще се подписва; защо писмата били с безупречен правопис и граматика, с каквито очевидно не се отличавала истинската му кореспонденция, показана за сравнение (изучаващите френски биха се радвали да узнаят, че Ла Ронсиер винаги забравял да съгласува по род миналите причастия); защо на две места той сгрешил правописа дори на собственото си име; защо уличаващите писма били написани на хартия — както доказал един от най-големите специалисти на онова време, — топче от каквато било на мерено в писалището на Мари. И още много такива „защо“. Най-сетне защитата изтъкнала, че подобна поредица писма били намерени преди това и в парижката къща на Морел, и то по време, когато Ла Ронсиер бил на служба на другия край на света — в Кайен.