Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Колко хлапашки, колко недостойно се бе държал! През този ден бе загубил не само Уинсиът, но и уважението към самия себе си. Дори този израз беше тавтология; просто бе загубил уважение към всичко, което познаваше. Животът бе капан, клетка в лудница. Зад най-невинните лица се таяха най-низки пороци. Той беше сър Галахад, който разбира, че Гиневра е курва.

Да би могъл да предприеме нещо? За да пропъди мрачните мисли, той взе фаталната книга и препрочете някои пасажи от труда на Матай върху истерията. Сега намери по-малко съпоставки с поведението на Сара. Чувството му за вина пое друга, правилна посока. Опита се да си спомни лицето й, неща, които бе казала, изражението в очите й, докато ги изричаше, но тя му се изплъзваше. Съзнаваше обаче, че той я познава може би по-добре от всички човешки същества. Онова, което бе разказал на Гроган за срещата им… него поне си спомняше, и то почти дума по дума. Не бе ли заблудил Гроган от страх да не издаде истинските си чувства? Не бе ли преувеличил нейната чудатост? Добросъвестно ли бе предал онова, което тя всъщност бе казала? Не бе ли обрекъл нея, за да не обрече себе си?

Той обикаляше безспир стаята, взирайки се в душата си и в наранената си гордост. Ами ако беше такава, за каквато се бе представила — грешница, разбира се, но и жена с изключителна смелост, която не желае да обърне гръб на греха си? А може би, изнемощяла най-сетне от ужасната битка с миналото си, сега тя зовеше за помощ?

Защо бе позволил на Гроган да я съди вместо него? Защото повече държеше да запази благоприличието, а не да спаси душата си. Защото собствената му воля не бе повече от тази на един амонит. Защото беше Пилат Понтийски, а и по-лош от него: не само оправдаваше разпятието, а насърчаваше, не, предизвикваше събитията, довели до тази развръзка — та нима всичко не започна от онази втора среща, когато тя беше поискала да си тръгне, а той я бе принудил да говори за положението си?

Пак отвори прозореца. Два часа бяха минали, откакто бе направил същото за първи път. Откъм изток изгряваше слабо сияние. Той впери поглед в бледнеещите звезди.

Съдба.

Нейните очи.

Той рязко се извърна.

И да срещне Гроган, все едно. Съвестта му ще послужи за оправдание на непокорството. Отиде в спалнята си. И там, със смръщено-сериозен вид, израз на нова вътрешна решимост, от която се боеше и сам не проумяваше, той започна да се преоблича.

Червеникавото слънце тъкмо изплуваше от призрачните гълъбовосиви вълни на хълмовете отвъд Чесил Банк, когато Чарлс прекрачи прага на „Белият лъв“ с изражението на наемен оплаквач, макар че не бе облечен като за погребение. Измито от бурята през нощта, небето беше безоблачно, омайно нежна и ефирна синева. Въздухът — режещ като лимонов сок и като него чист и пречистващ. Станете ли днес в Лайм в този час, градът ще бъде само ваш. В онази по-ранобудна епоха Чарлс нямаше това щастие; ала хората, които срещаше, се отличаваха с приятната липса на светски претенции, с онази изконна безкласовост на подранилите труженици, пристъпващи към ежедневната си работа. Един-двама весело поздравиха Чарлс и получиха в отговор надменно кимване и леко повдигане на ясеновия бастун. Той би предпочел да види няколко трупа да се валят по улицата, вместо тези ведри лица; и бе доволен, когато, оставил града зад себе си, пое по пътеката към Върлото.

Но това се отрази още по-зле на мрачното му настроение (а и на подозренията, които имаше към самия себе си и които аз скрих от вас, а именно че решението му бе продиктувано по-скоро от отчаяние, както в старата поговорка за крадеца на овце, а не от по-благородни пориви на съвестта); от бързото ходене го обля топлина, вътрешна топлина, подсилена и от топлите слънчеви лъчи. Странна бе първичната чистота на утринното слънце. Тоя поток от фотони, който струеше от вселената, почти излъчваше миризма като топъл камък. Всяко стръкче трева излъчваше седефен блясък. По склона над пътеката, меднозлатисти под полегатите слънчеви лъчи, ясени и явори издигаха роснозелени сводове от млади листа; попаднал бе сякаш в някакъв храм за свещени тайнства, по-древни от всяка религия; навред владееше езически мир, зелена сладост… безбрежна зеленина, която преливаше от бледо до най-наситенозелено и стигаше почти до черно в глъбините на гъстия листак. Една лисица пресече пътя му и, кой знае защо, го изгледа така, сякаш натрапникът беше Чарлс. Малко по-късно, пак така неочаквано, със същата увереност в своето божествено право на собственост, един сръндак спря да пасе и вдигна глава; погледна го, плах и величествен, после се обърна и кротко изчезна в гъсталака. На една картина, изложена в Националната галерия, Пизанело е уловил точно такъв момент: свети Умберто броди из гора, нарисувана в стила на ранния ренесанс, а насреща му — зверове и птици. Светецът е стъписан, сякаш е станал жертва на някаква лоша шега, цялата му дързост е укротена под внезапното откровение на най-дълбоката тайна на природата: всемирното равенство на всичко живо.