Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Майка и дъщеря от Люнебург пък замислили план, с цел да предизвикат изгодно за тях състрадание у другите — план, който довели докрай с ужасяваща решимост. Дъщерята се оплаквала от непоносими болки в едната гърда, плачела и ридаела, потърсила лекарска помощ, опитала всички лекарства, болката продължавала; опасявали се за рак. Тя сама без колебание се решила на операция; оказало се, че гърдата е напълно здрава. След няколко години, когато състраданието към нея понамаляло, тя отново влязла в старата си роля. Оперирали и другата гърда и установили, че и тя е здрава като първата. Щом състраданието отново се поизчерпало, тя се заоплаквала от болки в ръката. Искали да ампутират и нея. Но събудила подозрение. Изпратили я в болница, обвинили я в измама и накрая се озовала в затвора.

В своето «Приложение към практическите познания по медицина» (Хановер, 1798) Лентин описва следната история, на която бил очевидец. На едно момиче в крехка възраст извадили с щипци, след предварително срязване на пикочния мехур, ни повече, ни по-малко от сто и четири камъка за десет месеца. Момичето само вкарвало камъните, въпреки че операциите след това му причинявали голяма загуба на кръв и ужасни болки. Преди това тя повръщала, имала конвулсии и ред други необичайни симптоми в най-тежка форма. Влагала изключително умение в измамата.

Кой би казал след тези примери, подобни на които лесно може да се изброят още много, че е невъзможно едно момиче само да си причини болка, за да постигне целта си.“ 46 46 Не бих могъл да оставя настрана историята на Ла Ронсиер — взета от същата книга, която д-р Гроган даде на Чарлс, — без да добавя, че през 1848 г., няколко години след като лейтенантът излежал присъдата си, един човек от тогавашната прокуратура със закъснение имал честността да предположи, че е допринесъл да бъде допусната тежка съдебна грешка. По това време той вече заемал длъжност, която му позволявала да поиска ревизия на делото. Ла Ронсиер бил напълно оправдан и реабилитиран. Той се върнал към военната кариера и вероятно, докато Чарлс четеше за сътресенията в живота му, той водеше безгрижно съществуване като военен губернатор на Таити. Но историята има неочакван епилог. Едва наскоро се узна, че отчасти си е заслужил отмъщението на истеричната мадмоазел Мерел. Той наистина влязъл в стаята и през онази септемврийска нощ на 1834, но не през прозореца. Прелъстил още преди това гувернантката мис Алън, той се вмъкнал много лесно през нейната стая в тази на Мари. Целта на посещението му не била от любовен характер, а заради един бас с неколцина офицери, пред които се похвалил, че спал с Мари. Поискали му да им покаже за доказателство една къдрица… но не от косата на момичето. Раната върху бедрото на Мари била причинена от ножица, а раната върху самочувствието й е много по-леснообяснима. Отличен анализ на този любопитен случай предлага Рене Флорио в „Съдебни грешки“, Париж, 1968. — Б.а.

Чарлс прочете най-напред последните страници. Те го потресоха, защото той и не предполагаше, че съществуват подобни извращения — и то у чистия и свят пол. Нито пък съзнаваше истинската същност на истерията като душевно разстройство — жалък стремеж към любов и сигурност. Той отгърна на първите страници от описанието на процеса и скоро бе фатално погълнат от четивото. Едва ли е нужно да казвам, че почти веднага се постави на мястото на клетия Емил дьо ла Ронсиер, а към края на процеса стигна до една дата, която го накара да потръпне. Онзи, другият, френският лейтенант беше осъден в същия ден, в който Чарлс се бе появил на света. За миг, в оная тиха нощ над Дорсит, разумът и науката изчезнаха; животът изглеждаше неразгадаем механизъм, зловеща астрология, присъда от рождение и без право на обжалване, всепоглъщащо Нищо.

Никога не се беше чувствал по-малко свободен.

Спеше му се по-малко от всякога. Погледна часовника си. След десет минути щеше да стане четири. Вън цареше покой. Бурята бе отминала. Чарлс отвори прозореца и вдъхна студения, но чист пролетен въздух. Звездите трепнаха невинни, сякаш отричаха каквото и да е влияние върху човешката съдба — за зло или за добро. А къде бе тя? Будна като него, на миля или две, някъде в непрогледната горска тъма.

Въздействието на шери-брендито на Гроган отдавна бе изчезнало, оставяйки у Чарлс само дълбоко чувство на вина. Струваше му се, че в очите на доктора ирландец бе проблеснало някакво злорадство; явно не току-така бе изслушал разказа за патилата на вятърничавия лондонски джентълмен, които скоро шепнешком ще бъдат разнесени из цял Лайм. Това ирландско племе беше прословуто с неумението си да пази тайна.