Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Ах, ти, проклета Йезавел… ти я уби!

Сара не отвърна. Тя погледа още няколко секунди как мисис Феърли дава амоняк на господарката си, после се обърна и си влезе в стаята. Застана пред огледалото, но не за да се огледа; бавно захлупи лицето си с ръце, после много бавно вдигна очи от дланите. Онова, което видя, беше непоносимо. След две минути, коленичила до леглото си, тя беззвучно ридаеше в изтърканата му покривка.

По-добре да беше се помолила? Но тя бе убедена, че се моли.

А сега спеше.

Такава беше непристойната гледка, която срещнаха очите на Чарлс, щом най-сетне се престраши да надникне през оградата. Лежеше сгушена като малко момиченце под старото си палто, скрила крака от нощния студ и положила извърнатата си глава върху тъмнозеления шал, като че за да предпази от сламките единствената си скъпоценност — разпуснатата коса. В пълната тишина нейното леко равномерно дишане едновременно се виждаше и се чуваше; а това, че спеше там така кротко, за миг се стори на Чарлс най-тежкото престъпление.

И все пак у него се надигна неутолимо желание да я закриля. Завладя го така рязко, че той откъсна очи от нея и се обърна, потресен от това доказателство за обвинението на доктора, съзнавайки, че инстинктът му го кара да коленичи до нея и да я утеши… и нещо по-лошо, тъй като тъмнината и усамотението на плевнята, а и позата на момичето неудържимо напомняха за спалня. Усещаше сърцето си да бие така, сякаш бе тичал цяла миля. Тигърът беше у самия него, а не у нея. Мина минута и той се запъти обратно към вратата безшумно, но бързо. Погледна назад, тъкмо да си излезе, и тогава чу гласа си да изрича нейното име. Не бе имал намерение да говори, но проговори:

— Мис Удръф!

Никакъв отговор.

Отново изрече името й, малко по-високо, посъвзел се, след като надигналият се от бездната мрак го бе отминал.

Раздвижване, леко шумолене, после главата й се появи, почти комично, когато тя се изправи бързо на колене, за да надникне над преградата. Той смътно долови в полумрака някаква изненада и недоумение.

— О, простете ми, простете ми…

Главата изчезна. Той излезе вън на слънце. С дрезгави крясъци отгоре прелетяха два гларуса. Чарлс се отдръпна да не го видят от поляните около Мандрата. От Гроган не се боеше, а и не го очакваше още. Но мястото бе твърде открито, мандраджията можеше да пристигне за сено… а Чарлс беше твърде възбуден, та да се запита за какво ще му е, след като пасищата са покрити със зелена пролетна трева.

— Мистър Смитсън?

Той заобиколи и се върна при вратата тъкмо навреме, за да не го извика — и то по-настойчиво — отново по име. Стояха на около десет крачки един от друг: Сара на вратата, Чарлс до ъгъла на постройката. Тя набързо се бе пооправила, облякла палтото и държеше в ръка шала си така, сякаш го бе използвала за четка. Очите й бяха тревожни, но чертите — все още омекотени от съня, при все че бе поруменяла от внезапното събуждане.

В нея имаше нещо диво. Не необуздаността на безумството или истерията… а онази необузданост, която Чарлс бе усетил в пеещото мушитрънче: дързостта на невинността, едва ли не някаква самозабрава. Както разходката в ранната утрин — това рязко отклонение от първия път — бе смутила и сгъстила мрачните размисли за досегашния му живот, така сега натрапчивата близост на това лице смути и сгъсти всички клинически ужаси, втълпени на Чарлс от дълбокоуважаваните доктори Матай и Гроган. Въпреки Хегел, викторианците нямаха диалектическо мислене; не им беше присъщо да възприемат противоположностите — положителното и отрицателното — като естествени страни на едно и също цяло. Парадоксите ги тревожеха, а не им доставяха удоволствие. Те нямаха усет към екзистенциалистичните моменти, а винаги търсеха верижната връзка между причина и следствие; обичаха положителни теории, обясняващи всичко, които грижливо изучаваха и прилежно прилагаха. Те, разбира се, усилено са градили, а ние усилено рушим, и то от толкова време насам, че да вдигнем каквото и да е, вече ни се струва мимолетно като сапунен мехур. Ето защо Чарлс не можеше да си обясни своето собствено поведение. Успя да се усмихне не много убедително.