Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Няма ли да ни видят тук?

Тя проследи погледа му по посока на Мандрата.

— Днес има пазар в Аксминстър. Щом издои кравите, ще поеме натам.

Но се отдръпна вътре в плевнята. Той я последва и двамата се спряха все още на разстояние един от друг. Сара с гръб към него.

— Тук ли нощувахте?

Тя кимна. Настъпи мълчание.

— Не сте ли гладна?

Сара поклати глава и отново се възцари мълчание. Но този път тя първа го наруши.

— Разбрахте, нали?

— Вчера отсъствах целия ден. Не можах да дойда.

Отново мълчание.

— Съвзе ли се мисис Поултни?

— Доколкото разбрах.

— Много се беше разгневила.

— Без съмнение е за добро. Не ви беше мястото в нейната къща.

— А има ли изобщо място за мен?

Той си спомни, че трябва внимателно да подбира думите си.

— Хайде сега… не бива да се самосъжалявате. — Приближи се една-две крачки. — Всички бяха много разтревожени. Изпратиха цяла група да ви търси през нощта, в бурята.

Тя обърна лице към него, като че той можеше да я лъже. Убеди се, че не е така, а по изненадата й и Чарлс на свой ред се убеди, че тя не го лъже, когато каза:

— Не съм искала да причиня такива неприятности.

— Е, няма нищо. Бих казал дори, че вълнението им е било приятно. Сега вече е ясно, че трябва да напуснете Лайм.

Тя сведе глава. Гласът му бе прозвучал твърде строго. Той се подвоуми, пристъпи и сложи успокоително ръка на рамото й.

— Не се страхувайте. Дошъл съм да ви помогна.

С този лек жест и насърчителни думи той искаше да направи първата крачка към потушаването на огъня, който, по думите на доктора, бе запалил; но когато сам си горивото, безнадеждно е да се бориш с огъня. Сара цялата пламтеше. Пламтяха очите й, които отвърнаха със страстен поглед на Чарлс. Той отдръпна ръката си, но преди да успее да й попречи, тя я улови и приближи към устните си. Уплашен, той бързо отстъпи, а тя реагира така, сякаш й бе ударил шамар.

— Мила мис Удръф, моля ви овладейте се… Аз…

— Не мога.

Думите едва се чуха, но накараха Чарлс да замълчи. Опитваше да си внуши, че тя иска да каже: не мога да сдържа благодарността си за великодушието ви … опитваше, опитваше. За миг си спомни стиховете на Катул: „Съгледам ли те, гласът ми става сух и сякаш спира, езикът ми засъхва, нежен пламък под кожата ми запълзява, очите ми покрива мрак, бучене в ушите си усещам.“ Катул превежда Сафо, а клиничното описание на любовта, направено от Сафо, си остава най-точното в европейската медицина.

Сара и Чарлс бяха жертва — при все че не го съзнаваха — на същите симптоми, признавани от единия и отричани от другия, макар онзи, който ги отричаше, да установи, че не може да помръдне. Няколко секунди те се мъчеха да потиснат напиращите чувства. Накрая Сара буквално не издържа и се свлече на колене в краката му. Думите бликнаха:

— Излъгах ви. Нарочно се показах пред мисис Феърли. Знаех, че тя ще съобщи на мисис Поултни.

Самообладанието, което Чарлс мислеше, че си е възвърнал, му се изплъзна отново. Гледаше втрещен лицето, повдигнато към него, очевидно с молба за прошка; а самият той се нуждаеше от съвет, тъй като докторите отново го бяха подвели. Знатните млади дами, занимаващи се с палене на къщи и писане на анонимни писма, включително са спазвали установените морални норми, но не са признавали вината си, преди да ги заловят. Очите й бяха пълни със сълзи. Чакаше го цяло състояние, златен свят; а тук — малко течност, отделена от слъзните жлези, една-две трепкащи водни капчици — тъй мънички, преходни, кратки. Ала той стоеше така, сякаш не бе изправен над ридаеща жена, а над него се бе скъсал някакъв бент.

— Но защо?…

Тогава тя вдигна очи, настойчиво сериозни и умолителни, толкова безпогрешно изразителни, че думите бяха ненужни; така разголени, че всяко увъртане — всяко ново „мила мис Удръф“ — би било невъзможно.

Той бавно протегна ръка към нея и я изправи. Погледите им останаха впити един в друг, сякаш и двамата бяха хипнотизирани. Тя, или по-скоро тези големи очи, в които човек можеше да се удави, му се струваха най-пленително красивите, които някога бе виждал. Какво се таеше зад тях, нямаше значение. Мигът надви епохата.

Той я взе в ръце, видя очите й да се притварят, когато се отпусна в прегръдките му; после и той затвори очи и намери устните й. Усети не само тяхната мекота, но и цялата близост на тялото й — изведнъж така малко, крехко, слабо, нежно…

Отблъсна я с всичка сила.

Изтерзан поглед — като че той бе най-долният престъпник, заловен в най-чудовищното престъпление. Чарлз се извърна и се втурна през вратата… към нов ужас. Не беше доктор Гроган.