Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той ги проследи, докато изчезнаха от погледа му, после обърна очи към смълчаната плевня. Собственото му поведение го бе разтърсило издъно, но свежият въздух му позволи да поразмисли. Дългът отново му се притече на помощ. Дръзнал бе да раздуха забранения огън. В същия миг другата жертва може би загиваше в неговите пламъци, преметнала въже през някоя греда… Той се подвоуми, после закрачи назад към плевнята и Сара. Тя стоеше до перваза на прозореца, без да вижда отвън, сякаш се бе опитвала да чуе какво си говорят Чарлс и Сам. Той застана на прага.

— Моля да ме извините, че така непростимо се възползвам от вашето нещастие. — Замълча, после продължи: — И не само сега. — Тя сведе поглед. Той с облекчение забеляза, че е сконфузена: дивачката вече я нямаше. — Най-малко от всичко исках да завладявам чувствата ви. Държах се много глупаво. Много глупаво. Вината е изцяло моя. — Тя не отместваше очи от каменния под; затворник, очакващ присъда. — Уви, злото е сторено. Сега ви моля да ми помогнете да го поправим. — Тя продължаваше упорито да мълчи. — Налага се да замина по работа в Лондон. Не знам за колко време. — Тогава тя го погледна, но само за миг. Той продължи неуверено: — Мисля, че трябва да отидете в Екситър. Моля ви да вземете тази кесия пари… като заем, ако предпочитате, докато си намерите подходяща работа. А в случай че ви е необходима допълнителна финансова помощ… — Гласът му заглъхна. Бе започнал да говори все по-официално. Усещаше, че играе противна роля. Тя му обърна гръб.

— И никога вече няма да ви видя?

— Добре знаете, че няма как да отрека това.

— При все че живея единствено за да ви виждам?

Ужасната заплаха отново надвисна в последвалото мълчание. Той не смееше да я спомене. Чувстваше се като окован, като осъден на смърт затворник, но неочаквано животът му бе подарен. Тя се обърна и ясно прочете мисълта му.

— Ако исках да се самоубия, имах достатъчно причини да го сторя досега. — Загледа се през прозореца. — Приемам заема ви… с благодарност.

Той притвори очи за миг в беззвучна благодарствена молитва. Постави кесията — не онази, която му бе избродирала Ърнестина — на една полица до вратата.

— Ще отидете ли в Екситър?

— Щом ме съветвате.

— И то най-настойчиво.

Тя сведе глава.

— Трябва да ви кажа още нещо. В града се говори, че ще ви изпратят в болнично заведение. — Очите й го стрелнаха изкосо. — Идеята, без съмнение, произлиза от Малборо Хаус. Не е нужно да я приемате сериозно. При все това, за да си спестите неприятности, по-добре не се връщайте в Лайм. — И като се поколеба, добави: — Разбрах, че пак ще изпратят хора да ви търсят. Затова дойдох толкова рано.

— А куфарът ми…

— Ще се погрижа за него. Ще наредя да го изпратят на гарата в Екситър. Струва ми се, че ако имате сили, би било по-разумно да стигнете пеша до кръстопътя при Аксмът. Така ще се избегне… — щеше да каже „скандалът и за двама ни“. Но знаеше какво иска от нея. Аксмът беше на седем мили, а до самия кръстопът имаше още две.

Тя се съгласи.

— Моля ви, уведомете мисис Трантър веднага щом си намерите работа.

— Нямам никакви препоръки.

— Можете да дадете името на мисис Талбът. И на мисис Трантър. Аз ще говоря с нея. И без излишна гордост й се обаждайте, ако ви е необходима допълнителна финансова помощ. Ще се погрижа и за това, преди да замина.

— Няма да се наложи. — Гласът й едва се чуваше. — Но ви благодаря.

— Мисля, че аз трябва да ви благодаря.

Тя го погледна право в очите и този поглед отново, като копие, го прониза до дън душа.

— Вие сте забележителен човек, мис Удръф. Срамувам се, че не го прозрях по-рано.

— Да, забележителен човек съм — рече тя.

Но го каза без гордост, без сарказъм, само с малко горчивина. Отново потънаха в мълчание. Той изчака, доколкото можа, после извади джобния си часовник — много плитък намек, че трябва да си тръгва. Усещаше своята неловкост, скованост; колко по-достойно беше нейното поведение; а може би усещаше все още устните й.

— Няма ли да ме придружите до пътеката?

Той не искаше при последната им раздяла тя да разбере, че се срамува. Дори да се появеше Гроган, вече нямаше да има значение. Но докторът не се появи. Тя тръгна напред през мъртвата папрат и живия прещип, без да проговори, без да се обърне нито веднъж. В косите й играеха отблясъците на ранното утринно слънце. Чарлс много добре знаеше, че Сам и Мери може би ги наблюдават, но сега му се струваше дори по-добре, ако го видят открито с нея. Пътят им минаваше между дърветата и ги изведе най-сетне на главната пътека. Тя се обърна. Той пристъпи към нея, протегнал ръка.