Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тя се поколеба, после подаде и своята. Той я стисна здраво, за да предотврати някоя нова лудост. Промълви:

— Никога не ще ви забравя.

Тя вдигна лице към него с недоловимо, но изпитателно движение на очите; сякаш той трябваше да види нещо, още не бе твърде късно: една истина отвъд неговите истини, едно чувство отвъд неговите чувства, една история отвъд неговите представи за история. Сякаш тя можеше да му разкрие с думи цели светове; но същевременно знаеше, че щом той не може да чуе тези думи, без тя да ги изрече…

Безкраен бе този миг. После той сведе очи и пусна ръката й.

След минута се обърна. Тя стоеше там, където я бе оставил, и го гледаше. Той повдигна шапката си. Тя не помръдна.

Десет минути по-късно пътеката, която се виеше над морето, го отведе до дървената портичка в оградата на Мандрата. Оттук през нивите се виждаше чак до вълнолома. Долу в далечината, по пътеката през полето към портичката, до която стоеше Чарлс, се изкачваше една ниска фигура. Той се отдръпна малко назад, поколеба се за миг… после пое отново по пътя си до алеята, която се спускаше към града.

— Излизал си.

Значи напразно се бе преоблякъл.

— Исках да се поразведря. Спах лошо.

— И аз. Но нали каза, че си невероятно изморен — добави тя.

— Бях.

— Но стоя буден до след един часа.

Чарлс се обърна малко рязко към прозореца.

— Трябваше да обмисля много неща.

Репликите на Ърнестина в този хладен разговор показват, че денем тя не успяваше много добре да спази обещанията, които си даваше през нощта. Освен за излизането, тя бе узнала чрез Сам, Мери и недоумяващата мис Трантър, че същия ден Чарлс възнамерява да напусне Лайм. Бе решила да не иска обяснение за внезапната промяна в плановете му; нека негова светлост сам го даде, когато му е угодно.

На всичко отгоре, когато най-сетне пристигна малко преди единадесет и докато тя седеше и го чакаше като на тръни в задния салон, той има нахалството да разговаря дълго в антрето с леля Трантър, и при това шепнешком, което беше най-лошото. Така че вътрешно тя вече кипеше.

Може би раздразнението й се дължеше и на това, че тази сутрин бе положила особени грижи за тоалета си, а не й направи никакъв комплимент. Беше облечена в розова рокля за закуска с „епископски ръкави“ — плътно прилепнали към изящното рамо, а надолу бухнали в пищни дипли, набрани на китките. Това подчертаваше много красиво крехката й фигура; а белите панделки в пригладената коса заедно с лекото ухание на лавандулова вода, което се излъчваше около нея, завършваха чаровната картина. Макар и с малко позачервени очи, тя беше същинска захарна Афродита, току-що напуснала бялата ленена постеля. За Чарлс нямаше да е трудно да бъде жесток. Но успя да се усмихне и като седна до нея, пое ръката й и я погали.

— Скъпа моя, моля те да ми простиш. Не съм на себе си. Боя се, че трябва да ида до Лондон.

— О, Чарлс!

— И на мен не ми се иска. Но при новия обрат на събитията е наложително незабавно да се срещна с Монтегю. — Монтегю бе адвокатът, който по онова време, когато още нямаше прокуристи, се грижеше за финансовите дела на Чарлс.

— Не можеш ли да почакаш, докато си тръгна и аз? Остават още само десет дни.

— Ще се върна да те взема.

— А не може ли Монтегю да дойде тук?

— Уви, не. Има толкова много книжа и документи. А и не отивам само за това. Трябва да уведомя баща ти за случилото се.

Тя отдръпна ръката си.

— Но какво общо има той с това?

— Всичко, мое мило дете. Той те е поверил на моите грижи. Такава дълбока промяна в моето състояние…

— Но ти си имаш собствени доходи!

— Е, да, разбира се… аз винаги ще бъда добре материално. Но има и други неща. Титлата…

— Съвсем забравих. Ами да: абсолютно невъзможно е да се омъжа за човек без благородническа титла. — Тя се обърна и му хвърли строг и саркастичен поглед.

— Имай търпение, сладка моя. Тези неща трябва да се кажат… ти имаш солидна зестра. Естествено нашите лични чувства са най-важното нещо. Но бракът има и… юридическа и договорна страна, която…

— Празни приказки!

— Миличка Тина…

— Отлично знаеш, че ще ми позволят да се омъжа и за хотентот, ако поискам.

— Може и така да е. Но дори и най-всеотдайните родители биха предпочели да знаят…

— Колко стаи има къщата в Белгрейвия?

— Нямам представа. — Той се поколеба, после добави: — Двадесет, струва ми се.