Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Самият Чарлс, като напускаше Уинсиът, не каза нито дума на Сам, така че официално Сам не знаеше нищо за попарените си надежди. Но попареното лице на господаря беше достатъчно красноречиво.

А сега ново двайсет!

Най-сетне Сам сложи в уста залоената мръвка, сдъвка я и я преглътна, но през цялото време погледът му бе вперен в бъдещето.

Разговорът на Чарлс с чичо му не беше бурен, тъй като и двамата се чувстваха виновни: чичото — заради това, което правеше, племенникът — заради онова, което не бе направил в миналото. След като първоначално се вцепени от изненада при вестта, съобщена му без заобикалки, но с многозначително извърнат поглед, Чарлс реагира с хладна вежливост.

— Мога само да ви поздравя, сър, и да ви пожелая много щастие.

Чичото, влязъл малко след като оставихме Чарлс в салона, се обърна към прозореца, сякаш да събере смелост от тучните си нивя. Разказа накратко за силните си чувства. Най-напред — преди три седмици — бил отблъснат. Но той не бил човек, който ще си подвие опашката при първия отказ. Доловил известно колебание в гласа на дамата. Преди седмица хванал влака за Лондон и отново се устремил „в галоп“; проклетото препятствие било победоносно преодоляно.

— Тя отново каза „не“, Чарлс, но се разрида. Знаех, че съм победил.

Необходими били явно още два или три дни, докато бъде изречено окончателното „да“.

— Тогава, мило момче, знаех, че трябва да поговоря и с теб. Ти си първият, който трябва да узнае.

Чарлс си спомни изпълнения със съжаление поглед на старата мисис Хокинс: целият Уинсиът знаеше вече. Накъсаният разказ за любовната сага на чичото даде на племенника време да се окопити. Чувстваше се като ударен с камшик, унизен, цял един свят му бе отнет. Имаше само един начин за отбрана: да приеме всичко спокойно, да се прояви като стоик, а не като ядосано момче.

— Оценявам твоята коректност, чичо.

— Имаш пълното право да ме наречеш вдетинен стар глупак. Повечето от съседите ми ще го сторят.

— Късният избор често е най-добрият.

— Тя е истинска жена, Чарлс. Не е като твоите модерни порцеланови госпожички. — Чарлс бе пронизан от мисълта, че това е обида към Ърнестина, а и така беше, само че не преднамерена. Незабелязал нищо, чичо му продължи: — Говори, каквото мисли. Днес някои хора смятат, че такива жени са арогантни. Но тя не е. — Той потърси потвърждение от парка надолу. — Пряма е като строен бряст.

— И за миг не съм допускал, че може да е иначе.

Чичото му хвърли изпитателен поглед; както Сам играеше ролята на покорен лакей, така и Чарлс ставаше понякога почтителен племенник с чичо си.

— Бих предпочел да се разгневиш, а не… — Щеше да каже „да ми играеш комедии“, но вместо това се приближи и обгърна раменете на Чарлс; беше се опитал за оправдание пред самия себе си да се разсърди на Чарлс… но като истински спортсмен разбираше, че това е подло оправдание. — По дяволите, Чарлс, няма какво да крием. Това води до промени в плановете ти за бъдещето. Макар че на моите години Бог знае дали… — Той се отказа да прескочи това препятствие. — Но ако все пак се случи. Чарлс, искам да знаеш, че независимо какво ще излезе от този брак, няма да те оставя неосигурен. Не мога да ти дам Малката къща, но настоявам да я ползваш, докато си жив. Искам това да е сватбеният ми подарък за Ърнестина и за теб… както и разходите по пълното й обзавеждане, разбира се.

— Много щедро от твоя страна. Но ние, струва ми се, вече почти сме решили да се нанесем в къщата в Белгрейвия, когато изтече договорът със сегашните наематели.

— Е, да, но трябва да имаш и къща в провинцията. Не искам тази работа да се изправя между нас. Още утре ще разваля всичко, ако…

Чарлс успя да се усмихне.

— Не ставай смешен, чичо. Можеше да си се оженил преди много години.

— Можело е, но не съм го направил.

Той отиде нервно до стената и нагласи една килнала се картина. Чарлс мълчеше; обиден беше може би по-малко от новината, отколкото от спомена за всичките си глупави мечти за собственост, докато се приближаваше към Уинсиът. Старият хитрец трябваше да му пише; но за него това би било проява на страх. Той се извърна от картината.

— Ти си млад, Чарлс, половината от живота си си прекарал в странстване. Не знаеш колко самотен, отегчен… дявол знае точно какво е… но все по-често си мисля, че е по-добре да бях умрял.

— Не предполагах, че… — промълви Чарлс.

— Не, не, не искам да те обвинявам. Ти си имаш свой живот. — Все пак тайно, подобно на много мъже без деца, той упрекваше Чарлс, че не е така любещ и внимателен, каквито трябваше да бъдат всички синове в мечтите му; но ако бе истински баща, за десет минути би проумял, че това са сантиментални химери. — Все едно, има неща, които само една жена може да даде на човека. Вземи например старите завеси в тази стая. Забелязвал ли си ги? Един ден мисис Томкинс ги нарече мрачни. Бил съм сляп, дявол да го вземе: те наистина бяха мрачни. Ето какво прави жената. Кара те да видиш неща, които са под носа ти. — Чарлс се изкушаваше да подхвърли, че очилата вършат същата работа, и то много по-евтино, но само сведе глава в знак на съгласие. Сър Робърт едва ли не умолително посочи с ръка: