Сам бе приел изражението, заради което Чарлс мислено го наричаше „Сам лакеят“: излъчваше дълбоко благоговейно покорство пред заповедите на господаря. Беше толкова неприсъщо на истинския му характер, че Чарлс се видя принуден да направи ново усилие.
— Така че, макар това да няма значение, не го споделяй с никого.
— Има си ’ас, мистър Чарлс. — Сам се възмути като кюре, уличено, че играе хазарт.
Чарлс се обърна към прозореца, без да забележи многозначителния поглед на Сам, който за миг присви устни и кимна с глава; после, докато вратата се затваряше зад гърба на слугата, разгърна втората бележка.
„Je vous ai attendu toute la journée. Je vous prie — une femme à genoux vous supplie de l’aider dans son désespoir. Je passerai la nuit en prières pour votre venue. Je serai dés l’aube à la petite grange près de la mer atteinte par le premier sentier à gauche après la ferme.“ 38 38 „Чаках ви цял ден. Умолявам ви… една жена ви моли на колене да й помогнете в отчаянието й. Ще прекарам нощта, молейки се да дойдете. На разсъмване ще бъда в малката плевня близо до морето, до която се стига по първата пътека вляво след фермата.“ — Б.пр.
Несъмнено поради липса на восък тази бележка не бе запечатана, което обясняваше защо бе на френски, какъвто учат гувернантките. Беше написана, по-скоро надраскана, с молив, сякаш съчинена набързо върху вратата на някоя къщица или край скалите — Чарлс знаеше, че именно там трябва да е потърсила тя убежище. Момчето несъмнено беше син на някой беден рибар от вълнолома, а от Върлото дотам се стигаше по една пътека, с което се избягваше необходимостта да се минава през града, и все пак каква лудост, какъв риск!
Френският й! Варген!
Чарлс смачка листа хартия в свития си юмрук. Далечна светкавица възвести приближаването на бурята, а като погледна през прозореца, първите тежки, свъсени капки вече пръскаха и се стичаха по стъклото. Зачуди се къде ли е тя; представи си я как тича, цялата мокра, под светкавиците и дъжда и за миг забрави болезнения страх за самия себе си. Това вече беше твърде много! След такъв ден!
Прекалявам с удивителните. Но как иначе да обясни мислите и чувствата, които без ред напираха и се блъскаха в главата му, докато Чарлс крачеше нагоре-надолу? Наложи си да спре пред еркерния прозорец и да надникне към улицата; но веднага си спомни какво бе казала тя за глога. Обърна се с гръб към прозореца и притисна слепоочията си; после отиде в спалнята и се взря в огледалото.
Много добре знаеше, че не сънува. „Трябва да направя нещо, трябва да действам“, си повтаряше той. Обзе го някакъв гняв от слабостта му — дива решимост да извърши нещо, с което да докаже, че е повече от амонит, затрупан някъде при отдръпване на морето, че може да пробие тъмните облаци, които го обгръщат. Трябва да говори с някого, трябва да разкрие душата си.
Той се върна в гостната, дръпна верижката, която висеше от газената лампа, и бледозеленото пламъче избухна в бяло сияние; после рязко опъна шнура на звънеца до вратата. Когато старият келнер пристигна, Чарлс му заповяда да донесе чаша от най-доброто шери бренди на „Белият лъв“ — пивка смес, накарала не един викторианец да се поразпаше.
След не повече от пет минути Сам, понесъл таблата с вечерята, изненадано спря по средата на стълбата при вида на господаря си, който слизаше насреща му с малко позачервени страни и наметнат с пелерината си. Чарлс спря едно стъпало над него, повдигна кърпата, с която бяха покрити овнешкото, сосът и варените картофи, и продължи надолу, без да каже дума.
— Мистър Чарлс?
— Изяж го ти.
И господарят излезе… а Сам остана на място, изкривил лице в насмешлива гримаса и забил зъл поглед в парапета до себе си.
„Предявили в това господарски права
според стар феодален закон…“
Луис Карол, „На лов за Змикулата“
39 39 Измислено животно (нещо между змия и акула) от произведението на Л. Карол. — Б.пр.
(1876)
Мери не излизаше от ума на лондончанчето и го подтикваше към дълги размисли. Като всеки нормален млад човек той обичаше Мери заради самата нея и я желаеше физически; но я обичаше и заради ролята й в неговите мечти, която нямаше нищо общо с ролята на момичетата в мечтите на младите мъже в нашата лишена от задръжки и въображение епоха. Сам често си я представяше изящно кацнала зад тезгяха на магазин за мъжка галантерия. Съблазнителното й лице като магнит привличаше изискани и видни клиенти от цял Лондон. Колелата на файтоните и каретите оглушително трополяха по улицата отвън, почерняла от цилиндрите им. Мери сякаш държеше крана на някакъв магически самовар, от който неспирно се лееше поток ръкавици, шалове, чорапи, шапки, гамаши, оксфордски обувки (на мода по онова време) и яки; в стил Пикадили, Шекспир, кучешки нашийник, ученически — яките бяха фикс идеята на Сам и не съм сигурен дали не ги фетишизираше, защото действително си представяше как Мери ги надява на тънкото си бяло вратле пред всеки очарован херцог или лорд. По време на тази пленителна сцена самият Сам стоеше пред касата, за да събира златния дъжд.
Читать дальше