Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той отведе Ърнестина обратно до канапето, от което бе скочила. Разбираше, че обсъждането на основната причина за посещението му — решението, до което беше стигнал по дългия си път обратно — трябва да се отложи до утре. Опита се да покаже как е най-правилно да се постъпи в създалото се положение, но не намери друг начин, освен да промени темата.

— И какви интересни новини има днес из Лайм?

Сякаш подсетена, Ърнестина се обърна към леля си:

— Научи ли нещо за нея? — Но преди леля Трантър да успее да отговори, тя погледна Чарлс. — Голяма новина. Мисис Поултни изгонила мис Удръф.

Чарлс усети как сърцето му прескочи. Но изненадата, издайнически изписана на лицето му, остана незабелязана, тъй като леля Трантър нямаше търпение да съобщи какво е узнала: ето защо я е нямало, когато Чарлс пристигнал. Присъдата очевидно била произнесена предишната вечер; на грешницата било позволено да пренощува за последен път под покрива на Малборо Хаус. Рано сутринта дошъл носачът да вземе багажа й и му било наредено да го отнесе в „Белият лъв“. При тези думи Чарлс буквално побеля, но още със следващото изречение леля Трантър разсея опасенията му.

— Дилижансите спират там, както знаете. — Омнибусите от Дорчестър за Екситър не се спускаха по стръмния хълм до Лайм, а трябваше да се вземат от един кръстопът по главния път на четири мили западно от брега. — Мисис Хъникот говорила с носача. Той е съвсем сигурен, че там я няма. Прислужницата обяснила, че тя напуснала още в зори и само казала къде да оставят багажа й.

— И после?

— Ни следа.

— Говорихте ли с викария?

— Не съм, но мис Тримбъл твърди, че той отишъл в Малборо Хаус сутринта. Казали му, че мисис Поултни не е добре. Разговарял с мисис Феърли. Тя знаела само, че някаква позорна случка стигнала до знанието на мисис Поултни, тя била дълбоко потресена и разстроена… — Добрата мисис Трантър млъкна, очевидно много нещастна не само от изчезването на Сара, но и от това, че не знае нищо повече, и потърси очите на племенницата си и на Чарлс. — Какво може да е станало? Какво?

— Тя изобщо не трябваше да отива в Малборо Хаус. Все едно да се даде агне в лапите на вълка. — Ърнестина погледна Чарлс, очаквайки потвърждение на мнението си. Като правеше усилия да си придаде по-спокоен вид, той се обърна към леля Трантър.

— Няма ли опасност да…

— Точно от това се боим всички. Викарият изпратил хора да претърсват брега към Чармът. Тя се разхождаше там по скалите.

— И те…?

— Не намерили нищо.

— Нали казахте, че някога работила при…

— И там изпратили хора. Ни вест от нея.

— А Гроган… Не са ли го повикали в Малборо Хаус? — Въвел името в разговора, Чарлс съумя да го използва, обръщайки се към Ърнестина. — Онази вечер, когато пихме грог… той спомена за нея. Разбрах, че се тревожи.

— Мис Тримбъл го видяла да разговаря с викария в седем часа тази вечер. Изглеждал много обезпокоен. Разгневен. Така рече. — Мис Тримбъл държеше галантериен магазин в края на Броуд Стрийт и имаше великолепната възможност да бъде осведомителният център на града. Добродушното лице на леля Трантър постигна невъзможното и придоби неумолимо строго изражение. — Няма да посетя мисис Поултни, колкото и болна да е.

Ърнестина покри лицето си с ръце.

— О, какъв жесток ден!

Чарлс изгледа и двете дами.

— Може би трябва да ида до Гроган.

— О, Чарлс… какво можеш да сториш? Достатъчно мъже са изпратени да търсят.

Чарлс, разбира се, нямаше предвид това. Той се досещаше, че изгонването на Сара не може да не е свързано с разходката й по Канарата… и изпитваше ужас, естествено, че може да са я видели там с него. Стоеше, терзан от нерешителност. Наложително бе да научи какво знаят хората за причините, поради които тя е била изгонена. Изведнъж атмосферата в малкия салон му се стори задушаваща. Трябваше да остане сам. Трябваше да обмисли как да постъпи. Защото, ако Сара бе все още жива — но кой би могъл да каже до какво безумно решение е стигнала в отчаянието си през нощта, докато той кротко е спял в хотела си в Екситър? — ако все още дишаше, той се досещаше къде е. Тежеше му като саван, че е единственият човек в Лайм, който знае това. Да го разкрие обаче, не смееше.

Няколко минути по-късно той крачеше надолу по хълма към „Белия лъв“. Времето беше меко, но небето бе натежало от облаци. Влажният въздух докосваше с лениви пръсти лицето му. Надигаше се буря — също както и в сърцето му.